„Ако мисля, чувствам, правя ТОВА... (задраскайте ненужното), значи се връщам назад по оста на трезвеността и НЕИЗБЕЖНО се приближавам към запой. Следователно, за да избегна запоя, трябва да предприема определено действие – а), б), в), г) и т.н. – СЪОТВЕТНО подбрано към дадената ситуация. Ако направя така, няма да се стигне до запой”.

     Просто ли е? Даже прекалено. Затова сигурно в повечето случаи този метод се оказва неуспешен. И не само по отношение на зависимостта с нейната сложна, често нелогична динамика. Всеки от свой опит може да установи, че твърде често не можем да обясним мотивите на човешките действия с логичния принцип на причинно-следствената връзка. Колко от нашите собствени съзнателни и възвишени решения умират на прага или на произволен етап от тяхното осъществяване. Колко от нас не успяват да доведат докрай безброй чудесни и мъдри, дори съвсем лесни намерения. И то не поради липсата на средства, способности или възможности. Само защото някак си странно ни се отщява. Или може би – ако потърсим причините по-надълбоко – защото нещо ни пречи в спазването на взетото решение. Наблюдавайки отстрани, може дори да се каже, че понякога по някакъв тайнствен начин сами си пречим, като саботираме собствените предприети действия. Явно на прекъсващите въздържанието алкохолици нещо им липсва в списъка с предупредителни сигнали. Очевидно всеобщо използваните стратегии не стигат, за да предотвратят „автодиверсия”. Самото разбиране, че има връзка между автоматично появяващите се в дадена ситуация мисли, емоции и действия, не е достатъчно за промяна на нагласата. Разбирането само дава възможност тези мисли, емоции и действия да бъдат определени и да се поеме отговорността за такова, а не друго поведение. Но не дава отговор на въпроса: защо? Защо приемам нагласата на шеф вместо на партньор или на зависим вместо на независим? Защо купувам алкохол, въпреки че казвам, че не искам да го пия? И прочие, и прочие.

     Друг дефект на метода на Горски и Милер е твърде еднопосочното разбиране на процеса на трезвеене. То е придружено от черно-бялата интерпретация на придобиването и усъвършенстването на динамиката на трезвия живот. Според авторите, или някой трезвее, или преживява рецидив. Това се илюстрира най-добре с не съвсем правилното от граматическа гледна точка твърдение, което се е разпространило сред трезвеещите хора: „В рецидив съм” или „Той или тя е в рецидив”.

     Така се казва, когато трезвеещият алкохолик има лош ден, седмица или година, престанал е да се разбира със семейството си, има проблеми в работата, изпитва гняв, тъга или страх, влюбил се е несподелено, сънува пиянство, планира развод или му липсва творческо вдъхновение и т.н. Факт е, че подобни случки могат да се намерят в списъка на „отключващите механизми” и в предишния, пиянски живот е можело да водят до пиене. Даден човек може да преживява нещо подобно и да не се чувства щастлив, макар че продължава да не пие – от 2-3 или двайсетина години – но дали е оправдано на такова състояние да се лепне етикет „в рецидив”? В рецидив на какво? Дали трезвият алкохолик има повече привилегии от хората, които не са зависими? С други думи, трезвеещият не може ли да преживява депресия, отчаяние, гняв, леност или обикновена житейска бъркотия – точно както всички ние? Дали по-лошите периоди в живота – по-кратки или по-дълги – трябва обезателно да означават, че човек е на път да се върне към пиенето?

     Оставям този въпрос без отговор, тъй като няма еднозначен такъв. При някои може да е така, при други - не. Все пак мисля, че приемайки полезната страна на поведенческия контрол върху рецидивите съгласно Горски и Милер, не трябва да се ограничаваме само до него или да спираме дотук. Достатъчно много хора се намират от време на време в истински „рецидив”, тоест запиват, следователно не трябва да приспадаме към тази категория всеки кърък или нещастник, който временно не е доволен от своя живот. Особено тези, които ясно доказват, че могат да живеят без алкохол, но не умеят да се справят с други проблеми и грижи. Те търсят помощ при своите „алкохолни” терапевти или спонсори в АА и не я намират, защото последните не са специалисти по разводи, сексуални смущения, посттравматичен стрес и т.н. Може да се случи така, че, за съжаление, етикетът „в рецидив” да ги отдалечи вместо да ги доближи до правилния източник на помощ. 

     Разбира се, не става въпрос за самия етикет, а за това, че рехабилитационните специалисти, лепващи го на всеки, който изпадне в лошо състояние, запазват ЗА СЕБЕ СИ изключителното право да помагат на алкохолиците във всички неприятности. А когато и самите трезвеещи алкохолици използват за себе си определението „аз съм в рецидив”, то почти сигурно е, че ще търсят помощ в своя рехабилитационен център или в групата на АА, вместо да отидат при съответния специалист, който със сигурност по-бързо ще намери начин за справяне с конкретния проблем – юридически, финансов, семеен, здравословен, социален или друг, или който би осигурил квалифицирана психотерапевтична помощ.

     Накратко – слабата страна на поведенческата концепция се състои в това, че всички проблеми на трезвеещия човек се свеждат до алкохолния проблем. Мисля, че поради тази причина много от дълго време непиещите и съвсем трезви алкохолици ненужно са заседнали с години в своите рехабилитационни центрове, очаквайки да получат там помощ във връзка с проблеми от съвсем друго естество. Специалистите от областта на рехабилитационното лечение често смятат, че притежават ключа за разрешаването на всеки проблем, който дори след години на непиене може да засегне техните пациенти.

     ПСИХОАНАЛИТИЧНО РАЗБИРАНЕ НА ПРОБЛЕМА         

     Моделът на Горски и Милер разисква най-достъпното, съзнателно ниво на функциониране у човека, което може да бъде формулирано в рамките на поведенческия тренинг. Ако искаме да си послужим с модела „Прозореца на Йохари”, то този поведенчески репертоар от опит би засегнал три полета, съдържащи както следва: „това, което само аз зная за себе си; това, което само другите знаят и това, което всички знаят за мен – другите и аз”. Поведенческият модел подминава напълно четвъртото поле, което е скрито, както за мен, така и за другите. Полето на подсъзнателното е своеобразен склад на ранни и по-късни, както и сравнително актуални психологични преживявания, с които в момента на тяхното възникване не сме могли да се справим, и на такива, които са били изхвърлени от съзнанието.