Още от самото начало трезвеещите алкохолици участвали в работата с пациентите не само в ролята на “консултанти”. Доброволци от АА били свързващото звено между рехабилитационния център или болничното отделение и общността на АА. Те идвали на срещи с лежащи пациенти, водели ги на сбирки на АА извън стационара, някои вземали под крилото си завършващите лечението си новаци. Всички споделяли своя опит и предимно това, как се справят с обстоятелствата, застрашаващи тяхната трезвост, и как противодействат на рецидивите на пиенето.

     Силно разширеният смесен екип давал възможност за обединяване на терапевтичните въздействия от областта на медицинската помощ, клиничната психология, социалните грижи и общността на АА, в чиито задължения влизало разработването на образци за трезво поведение, а също така и да оказва подкрепа на пациентите – по време на и след лечението – с помощта на други трезвеещи алкохолици. 

4. Доброволно лечение вместо принуда          

     Оттогава в САЩ датира и развитието на съдебна практика, която в днешната си форма като че ли е един от най-ефикасните начини за мотивиране към лечение на хора, нарушаващи закона или обществените норми под влияние на или във връзка с алкохол (или други вещества, променящи съзнанието). Тази практика няма нищо общо с осъждането на алкохолиците или наркоманите на „принудително” лечение или с (въведената в Полша преди време) “съдебна заповед за лечение” на зависими.

     Промените в отношението към алкохолиците на съдилищата в САЩ, а след това и на все по-широки кръгове от тамошното общество, били резултат от разбирането какво представлява „рехабилитационното лечение”. Хората осъзнали, че алкохоликът не може да бъде излекуван от зависимостта така, че да се възвърне изгубеният му контрол над алкохола, но е възможно с негово лично участие да му се помогне да спре развитието на болестта и да си възстанови здравето. Защото макар че алкохолизмът не може да бъде излекуван, от него може да се оздравее. За тази цел обаче се изисква активното и ангажирано участие на самия алкохолик. Алкохоликът е този, който трябва да “иска” да се промени, а не другите – семейството, обкръжението, обществото, съдията или – както е при нас – някаква „комисия по въпросите на борбата с алкохолизма” да изискват от него това. Разбира се, тези външни лица или юридически и обществени структури могат и би трябвало да изиграят мотивираща роля, но техните препоръки или “заповеди” трябва да бъдат гарантирани посредством съответната санкция, за да се помогне на алкохолика (или на друг зависим) да направи правилния избор - като този избор бъде, например, започването на терапия, а след това спазването на нейните препоръки след излизане от болницата.

     Този начин на мислене към склоняване на зависимите към лечение и промяна на деструктивния стил на живот е залегнал в Америка (а по-късно и в други страни) в основата на правни регламенти, наблягащи не на самото пиене – злоупотреба с алкохол или безотговорната му употреба – а на приетите за наказуеми действия. Следователно никой не дава под съд човек за това, че пие много, а за това, че малтретира семейството си, нарушава спокойствието на съседите, вдига скандали вкъщи или на публични места, създавайки неприятности или излагайки на опасност други хора. Тези действия подлежат на наказание и именно те са предмет на разглеждане от съдилищата. Ако деянията са придружени от алкохол – което става ясно по време на делото (чрез събиране на сведения или въз основа на показания на свидетели или пострадали) – съдията може да вземе предвид това като фактор, сочещ проблем, който изисква специализирана интервенция. На тази основа (без мнения на вещи лица) съдията може да направи предложение на обвиняемия за рехабилитационно лечение в замяна на условна присъда за дадено престъпление или нарушение. Изборът на съответната програма на терапия не влиза в правомощията на съда, а на консултиращите специалисти. Развитата система на съдебно попечителство не позволява да се изгуби от поглед даденото лице. Неговото лечение се контролира от попечител. Той помага за поддържане на мотивацията за лечение, като припомня евентуалните неприятни последствия в случай на прекъсване на въздържанието или на непридържане към терапевтичните препоръки.

     Точно такава взаимовръзка между съдебното отпращане към лечение и неговото евентуално незапочване или пропускане, което трябва да доведе до правни последствия под формата на наказание, липсва у нас. Нищо чудно, че по-малко от 20% от алкохолиците, задължени от съдилищата в Полша да започнат лечение, се появяват в рехабилитационните центрове, а още по-малък процент правят каквото и да е усилие да останат трезви. За незапочване или прекъсване на лечението у нас няма никакви санкции, а освен това на практика съдебното попечителство, което контролира спазването на съдебните разпореждания, не съществува. Същевременно мотивацията е най-важната двигателна сила за активирането и поддържането на процеса на оздравяване от зависимостта. А най-добрият начин за създаване и подновяване на мотивация е възможността за по-добър избор за алкохолика. Съдилищата биха могли много ефикасно да улеснят този избор за алкохолиците и наркоманите, давайки им алтернатива: лечение, а след това упешно поддържане на въздържанието (с възможност за анулиране на наказанието в бъдеще) или – неизбежно наказание за нарушението или престъплението. 

5. Просвета в терапията 

     От средата на миналия век в програмите за лечение на алкохолици в минесотските центрове се е появил просветителският елемент, основаващ се на провеждането на разговори с активното участие на пациентите. Препоръчвало им се и четенето – индивидуално или в група – на подбрани книги.

     Това е било инспирирано от серия статии на Реймонд Маккарти, публикувани през 1941 г. в Quarterly Journal of Alcohol Studies, в които авторът е представил ползите от просветата чрез въздействие върху познавателната сфера, подпомагаща груповата терапия с алкохолици. Втората причина за просветителския елемент в терапията са били наблюдаваните от терапевтите промени при пациенти, участващи в провежданите от трезвеещи членове на АА сбирки. Тази форма на просвета чрез активно ангажиране изглежда е представлявала двигателна сила за активиране процеса на конструктивен интерес към собствената болест при много пасивни и не толкова мотивирани алкохолици. Лекциите, разговорите и дискусиите в голяма степен са засягали широкоспектърните житейски проблеми на алкохолиците и търсенето на начини за справяне с фрустрациите и липсата на умения.