1.Първично заболяване, а не симптом на друга болест
Като главна теоретична основа на новия модел е послужила новата концепция за алкохолизма, според която алкохолизмът е първична болест, а не симптом на друго, дълбоко скрито разстройство. Дан Андерсън, един от бащите на Модела Минесота, обяснява това по следния начин:
По онова време основен подход към алкохолизма беше психоаналитичният подход, който препраща към идеята на Фройд за фиксация в прегениталния или оралния стадий. (…) Но психоанализата не помагаше на нашите пациенти алкохолици да оставят пиенето, а освен това малцина от тях биха могли да си позволят 5 години на дълбока психотерапия. Затова ние решихме да се съсредоточим върху основния проблем, т.е. върху алкохолната зависимост. Приехме, че проблемите, свързани с „алкохолната” личност, нямат първостепенен харектер. Благодарение на непиещите участници в АА, с които дълго разговаряхме, разбрахме, че алкохолизмът е обусловен от много фактори и трябва да се разглежда в категориите физически, психологически, социални и духовни проблеми. Решихме да започнем да лекуваме алкохолизма, като вземем предвид всички тези сфери, а занимавайки се с тях, да се съсредоточим преди всичко върху зависимостта (W.L.White, SlayingtheDragon, USA, 1998).
По силата на тази предпоставка алкохолизмът не е симптом на дълбоко скрити емоционални проблеми, а първична болест, която трябва да се лекува като такава. При такова тълкувание акцентът се премества от етиологията на болестта, т.е. занимаването с нейните неизвестни причини, върху търсене на методи за отстраняване на патологическите форми на поведение и показване на пътя, водещ към трезв живот без алкохол. Нека отново цитираме Дан Андърсън:
Наш девиз стана шеговитата поговорка: „Не се чеши там, където не те сърби”. С една дума, ние се заехме със зависимите форми на поведение, като оставихме настрана за времето на лечението техните повече или по-малко дълбоко скрити причини (SlayingtheDragon).
По онова време подобно мислене е било съвършено новаторско, а от гледна точка на тогавашната психиатрия, морал и психология – направо революционно.
2. Болест на душата
През 30-те години на миналия век в медицинския модел се появява подход, възприемащ човека като едно неразделно цяло. Според него човекът е не само психо-физическо-социално, но и духовно същество. По това време създателите на първите програми за лечение на алкохолизъм започнали постепенно да разработват цялостен подход. Той съдържал (съгласно своята АА насоченост) дълбоко уважение към духовното пробуждане, което се превръща в стимулираща и поддържаща сила за освобождаване от зависимостта. Този подход, концентриран върху личността и нейното развитие, изисквал невероятна смелост, даже дързост, тъй като не само за времето си, но и по-късно, изглеждал като „движение срещу течението”. В психиатричното мислене тогава преобладавали все още фройдиски и неофройдиски психоаналитични теории, а силно влияние оказвали също така и навлизащите във фазата си на бързо развитие открития в областта на мозъчната неврофизиология.
Днес никой не помни, че отключването на вратите и снемането на решетките от прозорците на психиатричните отделения (включително и на тези, където са пребивавали алкохолици) е повратна точка по пътя към създаването на сегашния Модел Минесота. Историците, които се занимават с този проблем, съобщават интересни данни за последствията от това събитие. Оказва се, че скоро след ликвидирането на затворените отделения, бягствата на пациенти са намалели от 22% до 6%. Вероятно точно от тогава датират дискусиите и споровете около „доброволното” и „принудително” лечение на зависимостта. И навярно още тогава, в самото начало, в САЩ са започнали да разбират, какво огромно значение има участието и ангажираността на пациента в процеса на оздравяване. Въпреки това, до ден днешен, ние невинаги умеем да създадем добри условия за тази „доброволна принуда”, която дава най-добрите предпоставки за ефективно лечение.
Отвореността към духовните аспекти при лечението на алкохолизъм не е можела да получи тогава одобрение от страна на широките академични и клинични кръгове, но все пак това се е случило в трите първи рехабилитационни центъра в щата Минесота, които основали своята терапия на програмата за духовно развитие на Анонимните алкохолици. Добрите резултати не закъснели и в САЩ започнали да употребяват все по често този подход.
3. Смесен екип
Признаването на алкохолизма за сложно и многоаспектно разстройство довело до създаването на терапевтичен екип, включващ специалисти от различни области. Във Уилмар, Хейзълден, а после последователно и в други центрове в Минесота, с лечението на алкохолици се захванали екипи от лекари, медицински сестри, психолози, социални работници, а също така свещеници или теолози, занимаващи се с духовни въпроси. За първи път, в качеството си на пълноправни членове на екипа, до редовната работа с пациентите били допуснати непиещи алкохолици, които са постигнали трезвост благодарение на участието си в общностите на АА и са натрупали професионален опит като терапевти дотогава единствено чрез практика. С течение на времето те получили статут на отделна специалност, опираща се на предвидена конкретно за тази група терапевти система за обучение (англ. AlcoholismCounsellorsили AddictionCounsellors). В щата Минесота през 1954 г. тази специалност била призната официално и включена в класификатора на професиите. От кандидатите за работа като консултант-терапевти се изисквало двегодишен, непрекъснат стаж на трезвеност и средно образование. През годините системата за лицензиране (certification)и назначаване на работа на „консултантите” била разработена във всички американски щати, а по-късно и в Канада. Интересното е, че всеки щат съставил собствени принципи за сертифициране, общото между които било на първо място достатъчно дългата практика в добре работещ екип на стационарен център за зависими. Не теоретичните знания, а провереното на практика умение за работа с пациенти, представлява главен критерий за получаване на лиценз за самостоятелен „консултант”.