Глава I 

МОДЕЛЪТ МИНЕСОТА 

I. ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРК 

     Зависимостите са съпътствали човечеството от самото му начало. Първият известен от литературата пияница е най-вероятно библейският Ной, а след него броят на хората, пристрастени към алкохола, непрекъснато се е увеличавал. Алкохолът и различните видове наркотици и стимуланти от най-древни времена са неразделна част от човешката традиция. Въпреки това, едва неотдавна, преди малко повече от половин век, зависимите от алкохол и други химически вещества, променящи съзнанието, започват да бъдат третирани като болни. Тази болест е призната дори за обществен проблем, когато всеобщата употреба на алкохол, а по-късно и на наркотици, започва осезаемо да вреди на съвременното общество.

     До този момент не е точно идентифицирана етиология на алкохолизма (или наркоманията). Съществуват едновременно биологични, социологични и психологични (в частност психоналатични и поведенчески) теории. Приемайки за отправна точка различни почви за зависимостта, тези теории са основа на няколко различаващи се модела на лечение. „Биологичният” модел се съсредоточава върху медицинските аспекти за лечение на отравянията с дадена субстанция, т.е. на дезинтоксикацията, а в по-нататъшен план – на фармакологическото регулиране на функциите на организма. При „социалния” модел лечението се състои във външни въздействия, водещи към промяна в обкръжението на пациента и подобряване на условията на живот (бит, помощ за семейството, работа). „Психологическият” модел предлага широк спектър от психотерапевтични въздействия – от психоанализа до бихейвиоризъм.

     Психоаналитичният подход се основава на разбирането, че дълбокият и дълготраен анализ на личността, насочен към ранния (главно травматичен) и често неосъзнат опит, може да помогне на зависимия човек да се освободи от своя порок. Бихейвиоралното течение е противоположният полюс, който въздейства на поведението, като прибягва понякога до методите на аверсия, с цел да се внуши отвращение към алкохола и да се убие желанието за употребата му. Едновременното трениране на новите рефлекси помага да се отстранят вредните начини за решаване на проблемите. Бихейвиоралните техники са насочени към замяна на „зависимите” форми на поведение със здрави, без алкохол и стимуланти.

     Нито един от споменатите по-горе модели обаче сам за себе си не е ефикасен и не е успял да се наложи като единствен общоприет начин за лечение на алкохолици и наркомани. Отдавна се предполага, че правилният подход трябва да включва елементи на всички изброени модели, без да се ограничава до едностранното разбиране на проблемите на зависимостта, например само от биохимична или психоаналитична гледна точка.

     Пътеводна звезда за създателите на такъв универсален модел през 30-те и 40-те години на миналия век в САЩ става програмата за здравеене на алкохолици, създадена и изпробвана лично от зависими от алкохол хора. Програмата започнала да се прилага все по-широко и то с невероятно добри резултати. Става дума за т. нар. 12 стъпки на Анонимните алкохолици, съставени и разпространявани най-напред в САЩ, а по-късно (в по-голяма или по-малка степен) в над 140 държави по света.

     Алкохолиците използват Програмата на АА за лечение на своя алкохолизъм в непроменена форма вече повече от 70 години. На нейна основа са формирани над 100 подобни общества за вазимопомощ, в които Програмата на 12-те стъпки помага за справяне и с други ограничения или разстройства. В много от тях (напр. IncontinentsAnonymous– за хора, които страдат от изпускане на урина,или ShopliftersAnonymous– за крадящите в магазини) участват хора, на които медицината, психиатрията или психологията не са в състояние да предложат никакви специализирани методи за „лечение”.

     Всредата на миналия век започва да се изработва модел за професионална помощ, включващ много елементи от Програмата на АА и основан на стриктно партньорство и сътрудничество с движението за взаимопощ на алкохолиците и съзависимите членове на семейството (тоест „зависимите от зависимите”). В този модел се използват постоянно обновявани психиатрични, психологически и педагогически знания, както и широк спектър от психотерапевтични умения. За първи път този модел е бил изпробван в средата на ХХ век в щата Минесота в САЩ, оттук и названието му – „Модел Минесота”. От гледна точка на основните мупринципи и цели на лечение, това е „абстинентен модел” (фр. Modeled`abstinence), тъй като – за разлика от терапията, насочена към връщане към контролирано пиене – „Минесота” подготвя зависимите пациенти за пълно въздържание от алкохол и/или от употребата на други вещества, променящи съзнанието.(Авторката използва понятието „абстиненция” като въздаржание от употреба на алкохол или ремисия. У нас под абстиненция се разбира група от симптоми с различна тежест и съчетание помежду си, които се появяват след пълно спиране или намаление на приема на вещество, употребявано редовно и обикновено за дълъг период от време и/или във високи дози. Ето защо в българския превод на книгата ще използваме термина „въздържание” вместо „абстиненция”. бел.ред.)

     Какво се е случило тогава, в началния стадий на развитие на съвременното рехабилитационно лечение? Горе-долу по едно и също време в три отделения за алкохолици (Пайониър Хаус и Уилмар Стейт Хоспитъл в Минеаполис и Хейзълден Фаундейшън в Център Сити, Минесота) се приел общ подход в лечението на пациенти, зависими от алкохол, които често били смятани от лекарите за безнадеждни случаи, без шанс за освобождаване от порока. Нека разгледаме най-важното от този подход.