БОЛЕСТТА НА КОНТРОЛА

Разговор със Стефани Браун

     Стефани Браун е авторка на оригинален модел за лечение на алкохолизма, наречен „развоен“, който представлява прелом в подхода на науката към алкохолизма и към лечението на тази болест. Същността на теорията на Стефани Браун се състои в третирането не само на болестта, но и завръщането към здравето като продължителен процес, преминаващ през поредни фази, изискващи различен терапевтичен подход. Алкохолизмът, според Стефани Браун, е болест, влияеща не само на физическия организъм и поведението на болния, а преди всичко на начина му на мислене, чувстване и ценностната система. Същевременно тя третира алкохолизма като болест, обхващаща семейството и близките на алкохолика, живеещи с него в момента и за в бъдеще. Стефани Браун е пионер в изследванията на психичните смущения при възрастните хора, които са се възпитавали в семейства на алкохолици.

     Стефани Браун е родена през 1944 година в Минеаполис, в щата Минесота. През 1962 година започва да учи театрално изкуство в Северозападния университет в щата Илинойс. Две години по-късно се премества в Калифорнийския университет в Бъркли, където завършва политически науки. Най-напред работи в областта на рекламата, а после става асистентка в Отдела за дългосрочно планиране в Станфордския изследователски институт. През 1971 година започва да учи във Факултета по психология към Калифорнийския университет в Сан Хосе, който завършва през 1974 г. Три години по-късно защитава докторат в областта на клиничната психология в Калифорнийската школа по приложна психология в Сан Франциско. В докторската си работа „Опит за определяне на непрекъснатостта на процеса на завръщане към здравето при алкохолизма“ Стефани Браун за първи път формулира своята развойна теория за лечението на алкохолизма.

     През 1977 година д-р Стефани Браун открива Клиника за алкохолизъм към Факултета по психиатрия на Станфордския университет, която ръководи до 1985 г. Това е първата в света клиника за алкохолизъм, където повечето от пациентите са непиещи: болни, които искат да запазят трезвеността си след като са престанали да пият, и семейства и близки на алкохолици, търсещи помощ за собствените си психологични смущения. Освен това клиниката води курсове за психотерапевти и обучава в особеностите на алкохолната болест психиатри, психолози, семейни съветници и социални работници. Освен лечението, терапията и  обученията Стефани Браун чете лекции на тема алкохолизъм в различните факултети на Станфордския университет и продължава своята изследователска работа. През 1985 година излиза книгата Ј „Лечение на алкохолиците. Развоен модел на завръщането към здравето“. През 1990 година излиза следващата книга на Стефани Браун „Лечение на възрастните деца на алкохолици“. Освен това д-р Браун е автор на няколко десетки трактата и реферата, представени на многобройни научни конференции. Тематиката на тези трудове обхваща проблемите на индивидуалната, груповата, семейната психотерапия, психотерапията на деца на алкохолици; процеса на лечение в алкохолизма и приликите и разликите между професионалната психотерапия и групите за взаимопомощ при болестите, свързани със злоупотребата с алкохол.

     От 1988 до 1990 година д-р Стефани Браун е научен работник в института Мерит-Пералта в Оукланд, Калифорния. От 1990 година освен с изследователската работа тя се занимава с терапия и специални обучителни сесии за професионалисти на тема алкохолизъм и коалкохолизъм, организирани във всички по-големи центрове в Съединените щати и в чужбина. През 1991 година Стефани Браун има редица срещи в Полша, където пристига по покана на Комисията за образование в областта на алкохолизма и другите зависимости при Фондация „Стефан Батори“.

     Д-р Стефани Браун е член на Американското дружество по психология, на Националната асоциация на учените и на Асоциацията за медицински изследвания и обучение в областта на зависимостите. Член е и на Надзорния съвет на Калифорнийския съвет в областта на алкохолизма и съучредител на Националната асоциация за помощ на децата на алкохолиците. През 1980 година Стефани Браун получава титлата „Най-добър клиничен преподавател“ във Факултета по психиатрия към Станфордския университет, през 1983 и 1984 година получава наградата на Националното дружество за проблемите на алкохолизма, а през 1986 година – наградата за заслуги към обществото, връчвана от Калифорнийското дружество за лечение на алкохолизма и другите зависимости.

     Стефани Браун живее със съпруга и дъщеря си в градчето Менло парк до Сан Франциско, Калифорния.

 

*  *  *

 

 

     Госпожо доктор, дойдох при вас, защото не мога сам добре да се разбера. Живея такъв живот, за който винаги съм мечтал. Последната си чашка изпих преди близо 5 години. Преди повече от четири години ме напусна манията за пиене. От три години не пуша. Преди две години престанах да пия кафе и на практика не употребявам подправки. И все пак не живея така радостно, както преди. Когато пиех, често чувах от другите, а и сам така мислех, че само ако успея да престана да пия, всичко в живота ми ще се промени към по-добро, ще бъде прекрасно. Истина е, че днес нямам махмурлук, чувство за вина, угризения на съвестта, но същевременно съм също така, ако не и още по-нервен от преди. От известно време от мен блика някакво озлобление, често се нервирам. И преди всичко ям, много ям. Особено тогава, когато съм ядосан. Тогава отварям хладилника и ям. И чувствам как ме напуска злобата, успокоявам се. Можете ли да ми обясните всичко това?

     Това е лесно. Всичко показва, че просто сте възвръщащ здравето си алкохолик.

     Но аз искам да бъда здрав.

     Това не е толкова просто. Колко години сте пил?

     Двадесет и една.

     И искате да бъдете излекуван след пет години? Нали трябва да промените всички свои навици, цялостния си начин на мислене, а после да се научите на нов начин на живот и да го практикувате упорито ден след ден. Това е работа за цял живот. Но като че ли вие сте на правия път. Нали днес вие съзнавате своето озлобление, а преди дори не знаехте за него. За настроенията си сте обвинявали света или най-близките си и сте отивали да пиете. Днес и сам виждате, че бягате в яденето от своите емоции, а не по причина на жена си или шефа в работата.

     Но с това ядене често се чувствам точно както и с пиенето. Скоро забелязах, че така, както преди търсех претексти за пиене, сега търся повод да си хапна. А после имам същото чувство за вина както след препиване.

     Но нямате физически махмурлук. Не вдигате скандали след преяждане, не попадате в изтрезвителното нито в ареста. Така че не е толкова страшно като алкохолизма. Много алкохолици след изтрезняването си започват да пушат, бягат за известно време в секса или в преяждането. Има дори групи за взаимопомощ за хора, които ядат много. Впрочем те прилагат точно тази програма, която и Анонимните алкохолици, защото в основата си техният проблем е подобен.

     А в какво собствено се състои алкохолизмът?

     Същността на алкохолизма е в загубата на контрола. Алкохолик е този, който е изгубил способността си да спре да пие и да контролира количеството на употребявания алкохол.

     Този, който е изгубил силната си воля спрямо алкохола?

     Не. Алкохолизмът няма нищо общо със силната или слабата воля. Алкохолизмът, също както диабетът, е болест, а не въпрос на силна воля.


     Но диабетикът губи способността си да преработва захарта, а не да контролира количеството на употребяваната захар. Освен това диабетът има доста характерни медицински симптоми.

     Алкохоликът също е загубил способността си да преработва алкохола, защото, ако продължи да пие, ще умре. И не трябва да ви напомням, че алкохолизмът също има ясни медицински симптоми. Да вземем дори мъчителните последствия – най-напред махмурлук, а по-късно треперене и делириум. Или нарастването на толеранса към алкохола: трябва да пиете повече, за да постигнете желания ефект.

     Но и до ден днешен не съм много наясно какъв е бил за мен този очакван ефект. Като че ли не самото напиване?

     Това е различно. Хората пият с различна цел. Някои наистина вярват, че пият, за да се напият, да загубят съзнание. Но такива хора са малко. Най-често хората пият, за да получат контрол над своето настроение, емоции, а дори и мисли. Искат с помощта на алкохола да получат това, което сами, без него, не могат да постигнат. Да се почувстват по-различно, да направят нещо, за което нямат смелост, да се представят за някой друг, някой по-смел, по-остроумен, по-възбуждащ или възбуден сексуално. Почти всяко пиене започва от убеждението, че с мен самия нещо не е наред. Човек си мисли, че не е „нормален“, такъв като другите, или че нещо му липсва. И му се струва, че алкохолът му помага да компенсира тези липси. Всички алкохолици без изключение постоянно повтарят, че едва като си пийнат, се чувстват нормално. А хора, които не са зависими, имат друг опит; те се убеждават, че алкохолът намалява техните способности и умелост – след като пият, се чувстват ненормално.

     Но като че ли не всички хора, на които алкохолът им прибавя решителност, са алкохолици?

     Разбира се, че не. Алкохолик е този, който не може да се спре, когато му се повиши настроението, а трябва да продължи да пие, докато се напие. Именно в това се състои загубата на контрола. Впрочем тя се проявява не само в поведението на алкохолика, но има и психологично, емоционално и дори интелектуално измерение. Алкохоликът не може да се принуди да спре да пие, по никакъв начин не може да извика в себе си друго поведение.

     Това означава ли, че алкохоликът винаги трябва да се напие, когато започне да пие? Случвало ми се е да пийна малко и да пасувам.

     Това е възможно. Макар че повечето възвръщащи се към здравето алкохолици да казват, че още първата чашка освобождава принудата за пиене и дава началото на цикъл, който скоро излиза извън контрол. Има обаче и такива алкохолици, които понякога успяват да запазят контрол, макар че в по-дългосрочен план се вижда, че са го загубили. Седем пъти от десет се напиват, а три пъти оставят алкохола преди да се напият. Това впрочем за тях е коронният аргумент, че не са алкохолици.

     Как се губи контролът? Често съм слушал, че това настъпва с продължителността на пиенето.

     За това няма правила, защото загубата на контрола не може да се измери, дори някои учени изобщо отхвърлят понятието загуба на контрол. Но алкохолиците, които трезвеят, говорят за липсата на контрол като за нещо много реално. А самият процес на загуба на контрола може да протича много различно. Има такива, които от самото начало не са имали контрол. Много хора си спомнят за фазата на относително нормално пиене, когато алкохолът е представлявал допълнение към живота за забавление, но постепенно е започнал да играе все по-голяма роля, докато е станал най-важното нещо в техния живот.

    Имате предвид влиянието на алкохола върху поведението след пиене?

     Не само върху поведението, но и върху емоциите и преди всичко върху мисленето на болния. И то не само след пиене. Разбира се, това влияние е напълно несъзнателно, но алкохолът започва да определя начина на мислене на алкохолика дори тогава, когато той не е под непосредственото му въздействие. Хората, които пият все повече и все по-често се нуждаят от алкохол, приспособяват своето мислене към тази потребност. Създават си доказателства, които имат за цел да отричат нарастващата роля на алкохола в техния живот, а когато това се окаже невъзможно – си измислят обяснения защо се напиват. Търсят логични, убедителни аргументи. Разбира се, пих, но малко, вярно че на празен стомах. Пих, ама нали не мога да откажа на шефа. Пих, защото жена ми ме изкара от равновесие. Такива увъртания алкохоликът си измисля и когато е трезвен, и то не само на другия ден след напиването, но и преди да започне да пие. Понякога направо търси свади, конфликти, нещастия, само да намери привидно логичен повод да се напие. В резултат това, което става в живота на алкохолика най-важно и най-явно, тоест все по-честото пиене, е необикновено находчиво изтласкано от съзнанието, отричано. Така се създава и засилва механизмът на отрицанието и заблуждението, който с времето обхваща цялата личност на алкохолика, прониквайки във всички негови мисли, дори тези, които са привидно далече от алкохола.

     От няколко години си мисля, че именно този механизъм на отрицанието е същността на алкохолната болест. От това, което казвате, си правя извод, че заблудата е само инструмент. Същността на болестта е загубата на контрол над пиенето, заблудата трябва да поддържа илюзията, че още не съм изгубил контрола.

     Да. И да ви убеди, че пиенето не представлява проблем, с който трябва нещо да се направи. А всъщност именно поради пиенето сте имал все повече проблеми. Така че е трябвало някак да ги обосновете, да намерите друга причина, извън алкохола. Тогава сте раздували действителните проблеми или сте си създавали изкуствени. Но заблудата изпълнява и други функции. Заедно с нарастващата необходимост от алкохол болният подсъзнателно усеща, че вече не може да живее без алкохол. Че алкохолът за него е станал „стъкленият бог“, нещо външно спрямо самия него, което му създава чувство за сигурност и гарантира добро самочувствие. Тогава за алкохолика най-важно става да заглуши в себе си тази мисъл. Той не може да допусне до съзнанието си, че съществува нещо, без което ще умре или ще получи конвулсии, ще изпадне в бяс или ще плаче. Той трябва да отхвърли чувството за безсилие и зависимост. И заблудата служи именно за заглушаването на такива чувства. Болният се огражда с все по-непробиваемата броня на заблудите, която фалшифицира неговото възприемане на действителността, отделя го от другите хора и от самия него. Разрушаването на тази броня е началното условие за трезвеенето.

     Аз престанах да пия, когато вече сам не можех да се справя, а междувременно лекарят заяви, че до две години ще умра от цироза, ако не престана да пия. Уплаших се и това подейства. Връщането към трезвеността еднакво ли настъпва у всички?

     Най-често това се случва тогава, когато оправданията престават да защитават от негативните последствия от пиенето. Алкохоликът губи пари, работа, от него се отдалечава семейството, губи здравето си, има проблеми със закона, влиза в затвора и т.н. Възвръщащите се към здравето алкохолици говорят за това като за оттласкване „от дъното“. Когато човек е вече толкова съсипан, че не може да падне по-надолу, тогава обикновено се пропуква черупката на отрицанията.

     Но аз половин година след като престанах да пия, не се смятах за алкохолик. След това отидох на лечение и там се убедих, благодарение на помощта на професионалните терапевти и на другите алкохолици, че съм безсилен спрямо алкохола. Едва след това започнах да се измъквам от своята черупка на заблуждения.

     Най-често става така. Най-напред алкохоликът стига до дъното, предава се пред алкохола и едва после си дава сметка, че наистина е безсилен пред алкохола. Затова през първите няколко месеца от трезвеността трябва да се работи с болния почти само над неговото безсилие. И въпреки това мнозина трябва още веднъж или няколко пъти да се запият, за да повярвят в това и винаги да го помнят. Нали и вие знаете, че спирането на пиенето и демаскирането на заблудите е едва началото на пътя.

     А аз наистина ли трябваше да чакам много години, докато житейските сътресения разбият тази броня? Нямаше ли възможност да я пробия по-рано, в самото начало на изграждането на системата на отрицанията, нали тя се е създавала постепенно, заедно с нарастващата зависимост?


     Това е вярно, но в началото на този процес болният най-често омаловажава първите симптоми на зависимостта, а другите още не ги забелязват. Освен това на заблуждения можеш да се научиш дори преди да изпиеш първата си чашка. Така обикновено става с децата на алкохолиците – след като престанат да пият, често стигат до извода, че са били алкохолици веднага, от първата изпита чашка.

     Имате предвид генетичното унаследяване на алкохолизма?

Моите родители не пиеха.

     Никой не твърди, че алкохолици стават само деца на пиещи родители. Но генетичните фактори не трябва да се пренебрегват, защото много изследвания показват онаследявана податливост към алкохолизма дори при различни условия на живот. Все пак моите изследвания не са в областта на генетиката. Аз се занимавам с това по какъв начин детето, растящо в семейство на алкохолик, се учи на отношения, чувства и поведение, които подкрепят алкохолизма, нерядко за много поколения. При детето на алкохолика загубата на контрол не започва заедно с пиенето, тя често предхожда пиенето. На такива деца често не им идва на ум, че пиенето може да бъде допълнение към живота, те никога не са виждали възрастните да изпият чашка-две и да откажат следващата, защото не им се пие повече. В техния дом алкохолът винаги е бил най-важен. За децата той е бил символ на зрелост, привличал ги е до такава степен, че в мислите им е протичал сякаш таен процес на развитие на болестта. Тя се появява в разгърнатия си вид, когато детето на алкохолика, вече като тийнейджър, за пръв път само започва да пие.

    Как може да се обясни този скрит процес на болестта?

     Освен генетичните фактори и тези на средата тук действат силни психологични елементи, особено такива, които се свързват с формирането на чувството за собствена идентичност. Детето, растящо с родител алкохолик, става свидетел на много хаос и неконтролирано поведение. Дълбоко в душата си детето вярва, че самото то също трябва да се държи по неконтролируем начин, а липсата на контрол се свързва с напиването, защото именно това е виждало детето. Поради това нашите пациенти, възрастните деца на алкохолици, след изтрезвяването идват до извода, че всъщност те само са чакали да проявят своя алкохолизъм.

     Но такива хора от самото начало са знаели, че не могат да контролират поведението си, следователно не е имало нужда от създаването на система от заблуждения.

     Не. Те разбират за това едва след като изтрезнеят, това означава тази шепа от тях, които успяват да се възвърнат към здравето. В младостта си децата на алкохолиците се учат на всички постъпки и принципи от родителите. Служат си със същата логика, защото пият по същия начин като родителите си. А родителите са смятали, че са имали контрол, разбира се, пиели са, но защото са имали разни проблеми. По този начин алкохолизмът се предава от поколение на поколение заедно със съпътстващите го заблуди.

     Нещо като социално унаследяване на системата на отрицанията?

     Точно така. Като ефект алкохолизмът може да продължава в семейството през много поколения, но никой никога дори няма да си помисли, че би могъл да изгуби контрол над пиенето си. Цялата система на убеждения се предава от поколение на поколение. Децата израстват с това, научават го и веднага имат напълно развита система на отрицания. Само че тази система не дава резултат. И затова децата на алкохолици по правило по-рано от своите родители преживяват сериозни житейски проблеми или имат сериозни емоционални смущения. Често попадат в психиатричните болници, още по-често дву- или трикратно им се разпадат семействата. Много често те се свързват с алкохолици, защото мислят, че с тях ще могат да се справят. А от неотдавна децата на алкохолици сравнително рано попадат в групите на Анонимните алкохолици, където могат да се върнат към здравето.

     Доколкото се ориентирам, вашите интереси засягат не толкова това по какъв начин някой става алкохолик, а какво става с него, след като спре да пие. Изследвали сте промяната на възгледите на членуващите в Анонимните алкохолици?

     Да. Изборът им сам по себе си се набиваше на очи. Първо, членовете на АА не пият, а аз се занимавах с това какво става с хората, след като спрат да пият. И второ, в Америка АА е единственото място, където непиещите алкохолици се срещат помежду си.

     Това означава ли, че вашите изследвания не обхващат хората, които са изтрезнели извън АА?

     Да, това е вярно. Някои критици дори ме обвиняваха в това. Но аз целенасочено ограничих своите изследвания сред участниците в АА. Те променят в групата не само своето поведението, но и цялата си система от убеждения. Докато тези, които трезвеят извън АА, продължават да се отнасят към себе си като отклоняващи се от нормата. Чувстват се нещастни във въздържанието си, лишени от нещо важно, често изпадат в депресия, избягват социалния живот. Трудно е да ги намериш, неохотно говорят за себе си. Дълбоко в себе си никога не са приели своя алкохолизъм и продължават да се срамуват от него.

     А тяхната трезвеност по-слаба ли е от тази на хората в АА?

     Най-вероятно. В края на краищата в АА са изтрезнели и поддържат своята трезвеност вече над един милион души, а извън АА – несравнимо по-малко. Всичко свидетелства, че трезвият живот на другите е по-тъжен от този на участниците в АА. Но държа да подчертая, че целта ми не е била сравняването на Анонимните алкохолици с хората, които са изтрезнели извън АА. Целта ми беше да реконструирам процеса на здравеене на хората, които са се върнали към трезвеността в АА. Изследвах 80 души, които разделих на групи в зависимост от периода на трезвеност – до една година, от една до три години, от три до пет години и над пет години. Оказа се, макар че това разделение да беше полезно, процесът на връщане към здравето е много по-сложен и изискваше многоплоскостна теория за обясняването на събраните от мен данни.

     Тази теория е създаденият от вас развоен модел на връщането към здравето. Споменаваната от вас загуба на контрол над пиенето ли е нейната същност?

     Не. Загубата на контрола е позната от четиридесетте години, когато в науката е прието, че алкохолизмът е прогресираща болест, развиваща се през точно определени стадии. Но всички създадени от тогава модели на алкохолизма се ограничават изключително само до фазата на пиенето. Интересите на изследователите свършват в момента, когато алкохоликът оставя чашата. Много от тях са търсили начини да го принудят да го направи. А на мен още от началото ми се струваше, че алкохолизмът обхваща също и периода на здравеене и че няма начин да се разбере болестта, ако не се знае точно какво става с хората, след като престанат да пият.

    Аз самият винаги съм искал да го разбера, защото многократно съм успявал да спра да пия. Спирал съм за един месец, за три месеца и за половин година. Беше относително лесно да спра, но никога не успявах да запазя трезвеността.

     Това е напълно естествено. Почти всеки алкохолик е в състояние да спре да пие за известно време. Впрочем той обикновено спира да пие именно за да докаже, че все още има контрол над алкохола. Решава да не пие пет дни, месец, половин година. Но винаги навлиза в този период с болното убеждение, че не е загубил контрола. След като докаже на другите и на себе си, че има контрол, започва отново да пие. Всеки алкохолик, който вярва, че има контрол над алкохола, рано или късно се връща към пиенето – това е като железен закон, от който няма изключения.

     А здравеещите алкохолици, които не пият от двадесет и повече години?

     Дори многогодишните участници в АА не придобиват контрол над алкохола. Началото на тяхната трезвеност е нещо обратно: признаване на липсата на контрол, признаване на своето безсилие спрямо алкохола. Това се определя като капитулация или споменатото вече „оттласкване от дъното“. Най-често под влиянието на натрупаните негативни, нерядко дори трагични последици, бронята на заблудите се пропуква. До алкохолика най-накрая достига истината, че не може да се спре, щом като веднъж е започнал да пие, че няма контрол над алкохола. В резултат на това водещият принцип на дотогавашния му живот рухва и се замества с противоположния извод: „Аз съм алкохолик и нямам контрол над пиенето си“. От това колко силно и искрено ще повярва в него болният, зависи по-нататъшната му съдба. Приемането на безсилието спрямо алкохола и признаването, че е алкохолик, стоят в основите на трезвеността.


     Затова ли хората в АА, дори след много години трезвеност, се представят с името си, към което добавят думата „алкохолик“?

     Да, защото те никога не могат да забравят за това. Думата „алкохолик“ се свързва именно със загубата на контрола. А тъй като живеем в цивилизация, в която всеки иска да има колкото се може повече контрол, хората се защитават от признаването, че са безсилни. Те са склонни да признаят, че „имат проблем с пиенето“, но никога, че са алкохолици. Следователно това, което в по-широката култура се смята за негативно, за проява на най-низко падение, за всеки алкохолик представлява начало на процеса на здравеене. По време на този процес настъпват драстични промени във функционирането на човека, извършващи се на всички равнища на неговия аз. Преди всичко се променя поведението му. Престава да пие, не пие. Учи се на ново поведение, учи се да прави нещо, друго вместо да пие.

     А по какъв начин можем да се научим на това поведение? С промяна на съзнанието и с разбиране на болестта ли?

     Не. Промяната на съзнанието обикновено идва едва след промяната на поведението. (В АА дори има такава поговорка: „Донеси тялото, а главата ще дойде по-късно.“) Човек се учи на ново поведение, като се държи по нов начин, а не от теорията. В това обучение почти няма познавателни елементи. Трезвеещият алкохолик не толкова мисли – защото мисленето му най-често все още е „пияно“ – колкото действа. Най-много се учи, като подражава на другите анонимни алкохолици с продължителен стаж на трезвеност. Вярва им и ги слуша. Спохожда го мисълта да се напие. Но тогава някой му казва да отиде на сбирка вместо на кръчма. Отива, а там желанието да пие го напуска. Държи се по-различно от преди. Подражава на трезвите. Нали имитирането се смята за една от най-първичните форми на учене и има чисто бихейвиористичен характер. Правя това, което правя, без никакви мисловни обосновки.

     Сега не се ли създава същото противопоставяне между поведението и мисленето, както в началото на пиенето, преди изграждането на системата на заблужденията? Човек се държи като трезвен, но продължава да мисли като пиян.

     Това е точно така. И именно поради това анонимните алкохолици казват за такъв новак, че е „сух“, а не „трезвен“. Но обикновено заедно с промяната на поведението непиещият алкохолик започва да „трезвее“, като разбира какво означава да си алкохолик. Той учи това на сбирките на АА, като слуша разказите на колегите си с по-голям стаж трезвеност. На новопристигналия се препоръчва да ходи на сбирките всекидневно първите деветдесет дни, защото именно на сбирките настъпва дълбокото приемане на своя алкохолизъм, отъждествяването с другите хора, които без срам наричат себе си „алкохолик“. Това е най-важният елемент в процеса на здравеенето. Повечето трагични грешки се състоят в това, че хората престават да пият и се учат на ново поведение, но не се отъждествяват с другите алкохолици. Докато ги слушат, търсят разликите, само и само да си помислят: „Това не се отнася за мен“. Такива хора не са щастливи. Няма общо между тяхното поведение и мислене. Не знаят защо трябва да се държат като въздържатели, щом като не са алкохолици. И най-често се връщат към пиенето.

     А не се ли случва и обратното? Някой знае, че е алкохолик, но не може да спре?

     Знаят, че имат проблем, системата на отрицанията вече е разрушена, вече признават своя алкохолизъм, но не съумяват да променят своето поведение. Продължават да пият, вече без лицемерни обосновки. Сега обясняват пиенето си просто с това, че са алкохолици.

     Може ли да им се помогне?

     Разбира се. С тях трябва да се работи преди всичко над заучаването на ново поведение. Голямо значение вече има самото физическо отделяне от алкохола. Във всеки случай ранната фаза на здравеенето трябва да доведе до единство между поведението без алкохол и все по-трезвото мислене. Именно тогава, вече след приемането на загубата на контрола и появата на ново самосъзнание на болния като алкохолик, настъпва ученето на ново поведение чрез подражание и задълбочаване на процеса на идентификация. В този период при болния настъпва известно успокояване. Доколкото в преходния период болните се управляват от неконтролирани рефлекси, сега тяхната роля намалява. Алкохолната мания бавно отминава. Болните започват да се чувстват все по-добре без алкохол. Имат много по-силно чувство за сигурност. След това постижение започват да създават нов, този път вече без заблуди, образ на самия себе си. Преминават във фазата, която определям като „непрекъснато здравеене“.

     То основава ли се на по-нататъшно развиване на новото поведение, или по-скоро на засилването на започнатите във втората фаза познавателни промени?

     До известна степен и на едното, и на другото, но сега вече се появява и трети елемент – освен бихейвиористичния и познавателния – който в психологията се определя като динамичен. В тази фаза хората започват да осъзнават своите чувства и мотиви, преди скрити зад бронята на заблудите и несъзнателните емоционални рефлекси. Болните започват нормално да работят, да участват в семейния и в социалния живот. Сблъскват се с проблеми, които преди са ги удавяли в алкохол. Преживяват всичко това, за което споменахте в началото на разговора ни. Само че сега вече реагират на проблемите не с пиене, а с нормални човешки емоции. Това за тях е напълно ново, защото алкохолиците по своята природа са емоционално незрели. Никога не са се замисляли над това какво са чувствали, не са се опитвали да назоват нито да разпознаят своите емоции. И сега именно започва процесът на емоционално обучение. Откриването на себе си, на скритите мотиви за действията си, назоваването и разпознаването на собствените си чувства. На Анонимните алкохолици в това им помагат Дванадесетте стъпки, препоръчани от създателите на АА преди петдесет години и проверени ефикасно от над милион здравеещи.

     В какво се състои ефикасността на Стъпките?

     В това, че те позволяват на алкохолика не само да опознае себе си, но и да се промени. Той започва да забелязва своята незрелост, липсата на емоционален контрол, егоизма и егоцентризма, заблудите и нечестността, които са се проявявали у него още преди да започне да пие, а болестта ги е задълбочила. Благодарение на Стъпките завръщащият се към здравето алкохолик поправя причинените от него неправди, помирява се с миналото си, приема себе си и променя тези черти, които не е длъжен или не е в състояние да приеме. Разбира се, това е огромна работа, за цял живот и за всеки ден от живота.

     Доколкото разбирам добре целия процес на болестта и здравеенето, пиещите алкохолици смятат, че пият поради вътрешни проблеми. Пиех, защото уж никой не ме е обичал, имал съм проблеми с жените или в работата, бил съм самотен, неразбран, свръхвпечатлителен и т.п. В преходната фаза, когато са изчезнали моите заблуди, съм се убедил, че съм имал всичките тези проблеми, защото съм пиел, а не обратното. Престанал съм да пия и действително тези вътрешни проблеми са намалели. Започнал съм да живея нормално и скоро съм се сблъскал с проблемите, които са били в мен, в света на моите емоции, чувства, мотиви и ценности. Убедил съм се, че именно тези проблеми са лежали в основата на болестта, която само ги е изострила. А сега поддържаната от мен трезвеност зависи от работата над тяхното решаване. С други думи, от работата над себе си. От какво зависи ефикасността на тази работа?

     В по-дълъг период от време успехът на „непрекъснатото здравеене“, а също и качеството на живота на непиещия алкохолик зависи от развиването в себе си на духовен елемент.

     Как разбирате тази духовност?

     Трудно е да се определи еднозначно, защото всеки го разбира по свой собствен начин. Като слушаме обаче хората от АА, можем да забележим, че почти всички започват от вярата в съществуването на някаква Висша сила, която е по-голяма от самите тях. Това има абсолютно фундаментално значение, защото вярата във Висшата сила е равнозначна на изместването извън себе си на центъра на вселената. Да помним, че всички алкохолици без изключение са егоцентрици, показващи огромен стремеж към контрол и то не само над алкохола, но  и над всичко и всички в тяхното обкръжение. А нали в основата на всяка духовност лежи приемането на липсата на контрол. „Не аз съм господар на вселената, не аз съм в нейния център, аз нямам контрол над  света.“ Контролът се предава на някой друг – на Бог, на по-висшето същество или по-висшия порядък, на природните закони – и оттук той се намира извън човека. За алкохолика това е нещо съвсем ново.


     Наистина ли е нещо ново? Нали аз никога не съм си бил самодостатъчен. Започнал съм да пия, защото съм се нуждаел от нещо отвън, което да ми осигури чувството за сигурност. Нали вие самата споменахте, че алкохолът е бил за мен „стъкленият бог“?

     Това е вярно, но пиейки, вие не сте го съзнавали. Нещо повече, изтласквали сте тази потребност в подсъзнанието, поддържайки чрез своите заблуди илюзията за контрол. А сега, след изтрезвяването, алкохоликът започва да осъзнава нуждата от духовност и да я приема. Най-често си създава своя собствена, някак си лична Висша сила. Образът на тази Висша сила е различен.

    За мен първата Висша сила бяха другите непиещи алкохолици, защото те знаеха как да бъдат трезви, а аз – не. Доверих им се и постъпвах съгласно внушенията на алкохолиците с по-дълъг стаж в трезвеността, дори когато не ги разбирах.

     Така става много често в самото начало на трезвеенето. По-късно концепцията за Висшата сила най-често еволюира, понякога се развива в посоката на социално приетите норми, на които личността съзнателно се подчинява, по-често приема образа на Бог, „кой както го разбира“, дори ако не е персонифициран в съответствие с някаква религия.

     Да приемем, че алкохоликът е преминал през всичките тези фази на здравеене. Променил си е поведението, престанал е да пие, повярвал е, че е безсилен спрямо алкохола и е престанал да управлява собствения си живот. Стигнал е до недостатъците на своя характер, които са лежали в основата на алкохолизма и ги е променил, поправил е обидите, които е нанесъл на другите, и е стигнал до високо развита концепция за Висшата сила. Продължава ли да бъде след всичките тези промени алкохолик? И трябва ли непрекъснато да изучава програмата, служеща за оздравяването?

     Задължително. Макар че добре разбирам идеята на вашия въпрос. Всеки алкохолик преминава през такава фаза на здравеенето, когато му се иска да бъде „нормален“, да живее като другите, без алкохол, но и без задължителната работа над духовното си развитие, ходенето на сбирки и други неща. За съжаление, няма такова нещо като „бивш алкохолик“, дори след много години въздържание. Болният би престанал да бъде алкохолик, ако си възвърне контрола над пиенето. Това по правило не се случва. От алкохолик не може да се превърне в нормално пиещ. Нещо повече, непиещият алкохолик не може напълно да се освободи от реакциите и поведението, придобити през годините на пиенето. Те са приспани, но съществуват. Например убеждението, че алкохолът може да реши всеки проблем. Или желанието да избяга от проблемите: всеки алкохолик, дори след няколко десетки години непиене инстинктивно реагира с желанието да избяга от възникналия проблем и едва по-късно се принуждава да остане  и да реши проблема. Освен това убеждението за загубата на контрола винаги остава слабо и илюзорно, защото то не съответства на ценностната система, всеобщо приета в „трезвия свят“, в който живее алкохоликът. Всички около него желаят да контролират, а и алкохоликът реагира на всеки появяващ се проблем с това как да подчини на себе си света, а едва по-късно се самопринуждава да го приеме. И поради това основното за трезвия живот убеждение за липсата на контрол трябва да бъде непрекъснато засилвано.

     Впрочем има и по-лесен отговор на вашия въпрос. Нали вярващият човек не се спира на това, че някога е разбрал за Бог, за създаването на света и за религиозните догми или дори че е разбрал божествения план за създаването на света. Той трябва да практикува своята вяра не само в неделя, но и през работните дни. Както човек, болен от диабет или след прекаран инфаркт, не може да се задоволи с това, че знае за своята болест, а трябва да живее всеки ден по новия начин. Абсолютно същото се отнася и за алкохолика. С тази разлика, че за повечето анонимни алкохолици този нов начин на живот престава да бъде бреме и става източник на всекидневна радост.

     През цялото време се опирате на опита на Анонимните алкохолици. Но нали вие самата сте психолог по образование. И макар че днес много терапевти изпращат алкохолиците в АА, то още повече психиатри игнорират съществуването на движението. От друга страна, много здравеещи в АА алкохолици имат не особено добро отношение към официалната медицина. Според вас какво е отношението на научното психиатрично познание към принципите, на които се основава АА?

     Основният конфликт има почти философски характер. Преобладаващото мнозинство психиатрични и психологични школи тръгват от предпоставката, че терапията има за цел да помогне на болния да си възвърне контрола над своя живот. Повечето терапевти смятат, че този контрол се придобива благодарение на интелектуалното развитие, засилването на решителността и закаляването на силната воля. Разбира се, това е напълно противоположно на принципите, за които се говори в АА, а именно за приемането на загубата на контрола. Тази разлика в подходите е толкова драстична, че много учени изобщо не могат да разберат на какво се основава успехът на АА. До съзнанието на учените и лекарите не може да достигне истината, че приемането на загубата на контрола може да пренесе човек на по-висок етап на развитието.

     Като че ли това се отнася не само за психиатрията. Нали всички хора вярват, че който е загубил контрола, става като дете. А зрелостта е все повече контрол.

     Да. И това е основната разлика между подхода на здравия разум, приеман от повечето терапевти, и отношението на АА към алкохолизма. Освен това много психологични школи вярват, че терапевтичният процес протича най-добре в старателно контролирани условия, когато терапевтът е единственият човек, помагащ на болния. Такъв терапевт се старае сам да укрепи колкото се може по-силно връзката с пациента, кара го да идва всекидневно и го отклонява от всякакви други контакти.      Често направо забранява на болния да ходи в АА, защото уж там могат избледнее ефектът от терапевтичната работа.

    Защо казвате „уж“?

     Защото теоретичните обосновки на такова отношение са много слаби. Понякога влиза в игра и скритият страх от загубата на пациентите, своего рода чувство за конкуренция, застрашаваща територията му, от страна на АА. Наистина много пациенти, които трезвеят в АА, не се връщат при психиатрите от страх те да не им натрапят отново стремежа към контрол, защото благодарение на неговото отхвърляне са изтрезнели. Но още по-често психиатрите се чувстват застрашени от самата философия или идеология на АА, която просто не разбират.

     А не им ли е достатъчен фактът, че дейността на АА е ефикасна?

     Страхувам се, че това само засилва чувството за заплаха. Вярно е, че психиатрите знаят за ефективността на АА, но много знаменателно е това, какво правят с това знание: стараят се именно да минимализират значението на движението. Обвиняват АА, че не изпълнява строгите изисквания на учените. Определят АА като аматьорство или знахарство, вкарват движението в чекмеджето с надпис „парамедицински любопитни факти“. И всичко само за да запазят монопола за своите научни, интелектуално педантични лутания на тема алкохолизъм, отнасяйки се към АА като към нещо лошо и не напълно упълномощено. Такова намаляване на ролята на АА е по същество най-честата реакция на професионалистите – както на психиатрите, така и на психолозите.

     Но как е възможно да се минимализира ролята на метода, който е върнал към здравето над милион болни и се е оказал по-ефикасен от намесата на психиатри и психолози?

     Оказва се, че ако някой е силно привързан към своите убеждения, може дори да игнорира фактите.

     Особено когато тези убеждения ефикасно защитават професионалния и икономическия интерес.

     Възможно е. Но това не е толкова просто. Струва ми се, че повечето терапевти са напълно искрени. Те наистина не могат да разберат същността на болестта нито ефикасността на АА.

     А още какво освен загубата на контрола не могат да разберат?

     Разбира се, вярата в контрола има основно значение, защото от нея възникват всички останали недоразумения. Започва се от това, че много лекари продължават да смятат, че липсата на контрол е морален проблем, грях или резултат от лошо възпитание, липса на добри обичаи или знания. Голяма част от психиатрите продължават да вярват, че източниците на липсата на контрол се намират в недостатъците на характера, а не в процеса на болестта. А тези, които забелязват психологичните проблеми, най-често са убедени, че добрата терапия може да ги разреши. Мислят, че като работят с пациента над неговото детство, ще открият заедно с него по-дълбинните преживявания и конфликти, ще му помогнат да разбере как е станало това, че той някога е започнал да се чувства по-добре, като си пийне. А по-късно по какъв начин е станал зависим. А когато той разбере всичко, вече няма да е принуден да пие.


     Някога, когато още пиех, бях у един прочут психиатър. Разговарях с него възможно най-искрено, доколкото ми беше възможно. Разговаряхме за детството и младостта ми, за отношенията в семейството, за неуспехите и успехите ми в любовта, за сексуалния ми живот, за пиенето и работата. След многочасови разговори психиатърът ми каза да не се притеснявам излишно за алкохола, защото имам „голямо самосъзнание“ и следователно трябва да се справя с това. Излязох от него успокоен и следващите десет години пих със самосъзнание. Накрая срещнах един непиещ алкохолик, на когото представих състоянието на моето съзнание. След десетина минути той престана да ме слуша и ми каза, че сам се самозалъгвам, а той знае за това, защото някога е правил абсолютно същото. И ми разказа собствената си история, с която не можех да не се идентифицирам. И така започна моят път към трезвеността.

     Знам стотици такива случаи. Много психиатри грешат в диагнозата не забелязвайки алкохолизма, докато непиещият алкохолик безпогрешно усеща другия алкохолик; той ще го забележи в тълпата, ще го надуши. Докато терапията при погрешна диагноза задълбочава самозаблудите на алкохолика и поддържа болестта. Като се концентрира върху привидните причини за пиенето и желае да ги отстрани, терапевтът помага на пациентите да си намират все повече „поводи“ за пиене.

    Означава ли това, че терапията преди изтрезняването е вредна?

     Бива и вредна, макар че не е задължително да бъде. Дори напротив, терапия, която се концентрира върху алкохолизма на болния, може да бъде много полезна. Това е трудно, защото означава, че терапевтът не може да повярва в логиката на пациента и да приеме неговите заблуди. Не може да се старае да го „разбере“ в такъв смисъл, в какъвто болният схваща разбирането. Обратното, терапевтът, а също и лекарят и изобщо всеки, който се среща с алкохолик, трябва да отхвърли неговата логика. Трябва да бъде много подозрителен и агресивен. Трябва да търси увъртанията и пропуските в разсъжденията, направо дупките в цялото, защото заблужденията на алкохолика най-често имат всички привидности на логиката, а понякога и философска дълбочина. Следователно, когато алкохоликът разказва за своите семейни проблеми, за неприятностите си в работата и за депресията, за това, че светът е лош или не го разбира, трябва да му се каже ясно: „Не съм съгласен с твоите разсъждения. Вслушай се внимателно в това, което говориш; ами че то няма никакъв смисъл. Имаш проблеми, защото пиеш, а не обратното.“В случай, че някой продължава да пие, психотерапията е полезна само тогава, когато води до капитулацията на болния, до разрушаването на неговите системи на отрицание. Терапевтът обаче трябва добре да познава същността на алкохолизма и да разбира механизма на загубата на контрола, за да положи основния натиск върху зависимостта, а не върху другите проблеми.

     Но малко анонимни алкохолици са имали подобен терапевтичен опит. Повечето, които са ходили на психиатър много години, продължават да пият. Защо?

     Преди всичко защото преобладаващата част от психиатрите и психолозите никога нищо не са учили относно алкохолизма. До края на 1987 г. работих в Института по психиатрия към Станфордския университет. Той е един от най-добрите университети в Америка. Вярвате ли ми, че във Факултета по психология, психиатрия и медицина студентите не са задължени да слушат нито една лекция на тема алкохолизъм и зависимости? Наистина, предлагат се факултативни занятия на тази тема, но броят им непрекъснато намалява. Една от задачите ми беше обучението на професионалисти, между другото и работещи в университета, на тема алкохолизъм. Отидох си от там, защото никой не се интересуваше. Ситуацията е подобна и в другите учебни заведения. В резултат много малко лекари и терапевти имат достатъчни знания относно алкохолизма.

     А защо учебните заведения не преподават на бъдещите лекари и психолози знания относно алкохолизма?

     Защото това е болест с много нисък статут. Това е в резултат от заблудите на цялата наша култура и особено на висшите социални слоеве, сред които и много психолози, лекари и учени. Културата поддържа стереотипа, съгласно който алкохолизмът е болест на бедните, мързеливите, отхвърлените; хората от канавката, а не на тези сред „нас“. Значи е по-добре да не се вглеждаме отблизо. Защото ако въведем знанията относно алкохолизма в академичните програми, трябва да подложим на съмнение много от убежденията на учените и лекарите. Самите те тогава би трябвало честно да се вгледат в себе си. А това е трудно, следователно е по-добре да затворим вратата пред неприятните познания и да се преструваме, че това нас не ни засяга. Затова толкова много лекари са безпомощни спрямо алкохолизма. И дори тогава, когато могат да разпознаят болестта.

     Тогава не знаят как да я лекуват?

     Най-често не разбират това, че завръщането към здравето е процес. Че с алкохолика трябва да се работи комплексно, концентрирайки се едновременно върху неговото поведение, мислене, а също и върху подсъзнанието му. Лично аз смятам, че най-много терапевтични неуспехи в работата с алкохолиците произтичат именно от това, че терапевтите прилагат спрямо тях изключително методите на собствените си школи. Бихейвиористите искат да си промени поведението, като оставят незасегнато неговото „пияно“ мислене. Привържениците на когнитивните терапии се концентрират върху мисленето, а са безпомощни спрямо „пияното“ поведение, защото от самото разбиране не произтича промяна на поведението. Изследователите на подсъзнанието се задълбочават в ъгълчетата на душата, отминавайки „пияното“ поведение и мислене. А лекарите най-често съветват алкохолика да намали количеството на употребявания алкохол, като по този начин поддържат илюзията за контрола. Но никой лекар или психолог не е бил обучаван в комплексен подход към болния.

     У нас лекарите често предписват на болните антикол.

     У нас това също се случва често. Неговата ефективност зависи от това с каква цел се предписва. Антиколът е отличен, когато както пациентът, така и лекарят приемат загубата на контрола и се решават на пълно въздържание. Тогава това лекарство засилва мотивацията в преходния период. Хапчетата помагат на болния да си възпира импулса към пиене, като му дават време да си създаде нови рефлекси и да си изработи ново поведение. Освен това антиколът лишава лекаря от част от непосредствената власт над пациента, а винаги е добре, когато нещо се намира между пациента и лекаря. Антиколът може да бъде много полезен и при условие, че пациентът наистина иска да спре да пие. Когато се предписва такова лечение, трябва много добре да се разпознава мотивацията на болния. Защото ако пациентът не иска да спре, тогава антиколът е наказание или средство за заплаха. Често се случва антиколът да се използва като още едно средство за контрол. Лекарят, семейството или съдът искат да направят някого трезвеник под натиск, против волята му. Тогава антиколът е вреден.

     А еспералът?

     Какво е това?

     Средство, което се имплантира в седалището на болния и тогава той не може да пие една година, защото ще умре. Имах няколко познати, които умряха, след като се напиха с имплантиран есперал.

     За мен това прекрачва границите на всякакъв морал. То може да служи само за контролиране на някого чрез страх. Всеки, който го прилага, дава доказателство за убеждението, че човек не може да бъде отговорен  за себе си. А освен това такова средство не може да бъде ефикасно, защото служи единствено временно за прекъсване на пиенето, а не за трезвеност.

     От собствен опит знам, че малко лекари разграничават трезвеността от непиенето.

     Това е вярно. Много лекари не си дават сметка за това какви жизнени промени са задължителни за изтрезвяването и трябва да съпътстват трезвеността. Те не разбират проблемите, които излизат на преден план след спирането на пиенето. Смятат, че когато някой престане да пие, всичко трябва вече да бъде добре. А пък за повечето хора истинските проблеми започват след спирането на алкохола. Тогава болните често стават по-неумели. Те са изпълнени с безпокойства, изпадат в депресия или в безсъние.


     И вече нямат обезболяващото средство, каквото за тях винаги е бил алкохолът.

     Да. А същевременно за терапевтите е много трудно да разберат тази непрестанна болка. Повечето от тях искат пациентът да престане да страда. Подемат дълбинна терапия, която се оказва неефективна. Тогава терапевтите започват сами да изпадат във фрустрация. Мислят за това какво могат да направят, за да се почувства по-добре непиещият алкохолик. Това е поредната аксиома на нашата култура: ако болният отива при лекаря с някакъв проблем, то лекарят е длъжен да направи така, че пациентът да се почувства по-добре. Да му даде някакво средство – хапче. Да го „поправи“. А с алкохолизма това не става. За тази болест няма никакво чудотворно лекарство, никакви преки пътища. Най-напред трябва упорито да се работи над промяната на поведението, над засилването на новото самосъзнание на алкохолика, над обезценяването на непрекъснато възраждащата се самозаблуда и едва по-късно, често дори след няколко години, може да дойде времето за терапия.

     А за какво може да му бъде необходим терапевт на алкохолика след няколко години въздържание?

     Макар и за проблемите, за които споменахте в началото на нашия разговор. Вече говорих за това, че във фазата на „непрекъснатото здравеене“ непиещият алкохолик трябва да опознае самия себе си, своите чувства и убеждения, своите подсъзнателни мисли и страхове. А такова откриване на себе си е именно в сферата на психотерапията, която осигурява на терапевта структурата за този процес и му дава метода за по-здрав теоретичен фундамент. Освен това психотерапията се различава от АА по още един много съществен аспект. Имам предвид характера на личните отношения между терапевта и пациента. В АА има много лични връзки, но нито една от тези връзки не е анализирана като автономен фактор на промени.

     А отношението спонсор – подопечен?

     Това е много важна връзка, но обикновено спонсорът в АА не е терапевт, а представлява модел за подражание. Случва се да изпълнява ролята на баща, на по-голям брат или на приятел, който споделя с подопечния си своя опит. За алкохоличката спонсорката се отъждествява с майка, сестра или приятелка. Докато психотерапевтът може да помогне на пациента да разбере самата динамика на отношенията между тях, като същевременно  остане съзнателно извън света на преживяванията на пациента. Благодарение на това помага на болния да достигне до подсъзнателните убеждения и поведения, а също да забележи тези примери на междучовешки отношения, които причиняват много трудности в съвместния живот, но въпреки това пациентът ги повтаря във всяка връзка с друг човек.

     А трябва ли такъв терапевт да бъде непиещ алкохолик?

     Това не е задължително. Важно е терапевтът да разбира алкохолизма и да притежава добра терапевтична подготовка.

     А алкохоликът по-добър терапевт ли е?

     Само тогава, когато има добра терапевтична подготовка. Но обикновено е по-различно: непиещите алкохолици стават терапевти след много повърхностно психологично обучение. Те са много добри в центровете за лечение на алкохолизма, защото непиещият алкохолик, като терапевт или спонсор, няма равен в ранните фази на здравеенето. Той сам е преминал през това, познава всяка емоция на болния, всяка негова мисъл. Отъждествява се с болния, а болният – с него. Непиещият алкохолик може да каже на пациента какво той трябва да направи в дадената ситуация или какво не може да прави. При по-късната терапия, когато пациентът достига до своето подсъзнание, до скритите мотиви и емоции, обаче се изисква от терапевта точното да разпознава и разбира своите собствени емоции и мотиви, убеждения и интереси, а след това постоянно и много прецизно елиминиране на тези чувства и вярвания от терапевтичното отношение. Недостатъчно обученият терапевт няма такива умения и поради това неговите собствени проблеми се наслагват върху проблемите на пациента, затруднявайки напредъка.

     Срещат ли се същите тези трудности и в случая на групова терапия? Защото нали тогава цялата група въздейства на себе си?

     Убеждението, че груповата терапия е най-доброто средство за всички проблеми, свързани с алкохолизма, е почти всеобщо. Но аз решително не съм съгласна с това. Вярно е, че силата на групата може да оформя човешките убеждения, може да разбива заблудите. Съгласна съм и с това, че групата – групата на АА или пък терапевтичната група – е отлична в ранните фази на трезвеността, когато трябва да се създаде нова идентификация и мотивация за трезвеност. Но групата не е чувствителна към понякога основни психични проблеми, характерни за отделния човек. Към всичко, което произтича от неповторимата история на човешкия живот. Групата рядко успява да отговори на пациента, когато той зададе въпроса: „Кой съм аз?“. Поради това хората, които имат проблеми с този въпрос, могат много да получат от индивидуалната терапия.

     А трябва ли всеки непиещ алкохолик да се подложи на такава терапия след няколко години трезвеност?

     Разбира се, че не. Нали преобладаващата част от програмата на АА служи именно за такова разпознаване на самия себе си и на повечето хора това е напълно достатъчно. От терапия се нуждаят тези, които имат трайни проблеми въпреки трезвеността. Хората, които дълго време след като са престанали да пият, се чувстват по-зле, а не по-добре, усещат безпокойство или изпадат в депресия. Също и тези, които не могат да се променят, имат трудности по време на изучаването на Стъпките на АА. Често се случва, че трезвеещият алкохолик сам се променя и има все по-добро отношение към самия себе си, но не може да се справи с отношенията си с другите хора и особено със семейните си проблеми. Семействата на алкохолиците най-често се основават на пиянството или на борбата на единия партньор с пороците на другия, поради това сега, след премахването на този елемент хората просто не знаят как да се отнасят един към друг. В такива случаи е полезна семейната терапия, която позволява да се създадат нови основи на връзката между хората. Освен това се случва и без такива проблеми трезвещите алкохолици сами да търсят терапия. Искат да разберат нещо за себе си, да се променят. Струва ми се, че самият опит от оздравяването от алкохолизма отваря човек за всякакво обучение. Някои просто започват да обичат терапията.

     Но доколкото знам, терапевтите не обичат много алкохолиците?

     Зависи. Не ги обичат, когато не могат да им помогнат. Но много терапевти, и то не алкохолици, обичат да работят с такива алкохолици, които вече са изтрезнели и са разбрали същността на своята болест. Често чувам мнението, че това са най-добрите пациенти, защото са изключително честни. Вече не са лицемерни, не търсят извинения, не се самосъжаляват, искат да бъдат по-добре, искат да научат нещо ново. Борили са се в живота си със сериозни проблеми и сега жадуват да живеят все по-добре и мъдро. Те са най-добрите пациенти при, условие че терапевтът разбира техния алкохолизъм.

     От това, което казвате, си правя извод, че между терапията и  АА няма основа за конфликт, дори напротив: терапията може да бъде отлично, често задължително допълнение към АА, ако се прилага по подходящ начин във всяка фаза на болестта и здравеенето. Но това също зависи и от доброто разбиране на алкохолизма от психиатъра или психолога. Вие обучавате от много години лекари и терапевти. На какво наблягате особено силно в работата си с тях?

     Преди всичко на това да бъдат чувствителни към алкохола. Винаги преди да поставят каквато и да било диагноза, да се замислят дали случайно пациентът не пие. Да знаят, когато разговарят с пациента, че ако той има проблем с пиенето, ще преувеличава другите свои проблеми, като минимализира ролята на алкохола. Следователно лекарят трябва да умее да усеща алкохолика и то не въз основа на неговия глас, а по поведението и по други признаци. Това е най-важното, защото погрешната диагноза унищожава цялото лечение. Дори ако алкохоликът има някакво заболяване, изискващо терапия, никой терапевт с нищо няма да помогне, преди пациентът да престане да пие и да постигне трайна трезвеност.


     А колко чести са погрешните диагнози?

     Необикновено редки са случаите някой погрешно да квалифицира пациента като алкохолик. По правило може да се приеме, че първите подозрения за алкохолизъм се появяват във фазата, когато болестта вече е доста напреднала. Обаче психиатрите и психолозите много често недооценяват пиенето. Знам случаи в големи американски клиники, когато по време на заседания на терапевти, посветени на поредното обсъждане на болестите на всички пациенти, никой никога дори не пита дали някой пациент пие. А същевременно е огромен броят на хората, които идват на терапия с други проблеми, докато техният основен проблем е алкохолът. По моя преценка една трета от всички пациенти в клиниката са зависими от алкохол или други химически вещества. Сред пациентите на болниците те може и да са още повече. С уговорката, че значителна част от зависимите са хора, още полезни за обществото, образовани, често с високи постове и на терапевтите дори не им минава през ум да ги подозират в алкохолизъм. Затова е толкова важна повишената чувствителност на психиатрите и психолозите към алкохола, а после и тяхното обучение в подозрителност и агресивност спрямо пациента, когото подозират в зависимост. Защото на алкохолика може да се помогне единствено като му се оказва „твърда любов“.

    Доколкото знам такава именно „твърда любов“ все по-често оказват към алкохолиците американските съдилища, куратори и полиция. Много болни могат да избират: затвор или лечение. В някои щати прокурорите и съдиите изпращат престъпниците, подозирани в алкохолизъм, в АА. Нима пазителите на реда разбират по-добре болестта от лекарите и психиатрите?

     Със сигурност не разбират по-добре механизмите на болестта, но за тях е важно преди всичко да намерят някакви предохранителни средства. Виждат, че АА дава по-добри резултати отколкото затворът и дават на болните този избор – понякога вместо затвор, по-често по време на излежаването на присъдата. А освен това ми се струва, че съдиите нямат повод да се чувстват толкова застрашени от АА, както психиатрите.

     Понякога си мисля, че съдилищата и полицията си служат с малко по-друга логика отколкото науката. Съдията не държи престъпникът да разбере защо е извършил престъплението, а да промени поведението си. Ако пък случайно нещо разбере, ще му бъде по-лесно, но това не е задължително. Също както в АА най-напред трябва да промениш начина си на действие. А в науката трябва преди всичко да разбереш.

     Мисля, че имате право, но не бих подценявала ролята на разбирането в лечението на алкохолизма. И то не само за пациента, но също така и за лекаря. Защото той трябва преди всичко да се старае да разбере пациента, да вникне в преживяванията му.

     А може ли терапевтът не алкохолик да се научи на това? Няма ли такива преживявания, които завинаги ще останат недостъпни за него? Как може да му се помогне да вникне в мисленето и усещането на болния?

     Най-трудно естествено е разбирането на загубата на контрола. Но не е невъзможно. Аз съветвам моите слушатели да открият в своя живот всичко това, над което нямат контрол. Какво не могат да контролират, колкото и да им се иска и да се стараят. След известно замисляне всеки намира много такива неща. Хората сами забелязват в себе си различни лоши навици като пушенето или пиенето. Други не могат да контролират някои свои емоции, най-често злобата и гневните избухвания. Трети пък не могат да се откъснат от телевизора. Никой няма контрол над времето. След дълбоко замисляне слушателите признават, че нямат контрол над другите хора, дори над собствените си деца. Такова осъзнаване на своята липса на контрол позволява да вникнат в преживяванията на алкохолика. Разбира се, терапевтът не алкохолик никога няма да има абсолютно същите усещания и реакции като болния. Но ако вникне в себе си, в това какво означава да бъдеш гонен от някаква неконтролирана страст, да не си способен да си кажеш „стоп“, въпреки че си уплашен от себе си – тогава той ще разбира по-добре алкохолика.

     А ако някой смята, че никога и над нищо не губи контрол?

     Най-вероятно самолюбието не му позволява да бъде честен пред самия себе си. Такъв човек не може да разбере какво преживява и чувства алкохоликът.

     А може ли да му помогне?

     Може, но това ще бъде помощ с чувството за превъзходство, което алкохоликът моментално усеща. Такава помощ не е особено ефективна.

     Това, на което учите терапевтите, прилага ли се към семейството на алкохолика? Казвате ли и на тях да правят такива упражнения с липсата на контрол?

     Те не се нуждаят от допълнителни упражнения, защото техният живот прекалено болезнено ги убеждава, че нямат контрол над пиенето на някой близък. С тях трябва да се работи върху признаването на безсилието спрямо болестта на алкохолика.

    Известно време след като престанах да пия, в моя семеен живот се появиха неприятности, може би още по-големи, отколкото когато пиех. А също и много познати семейства са оцелели през годините на пиянство, но не оцеляват през трезвеността. По този начин разбрах, че алкохолизмът е болест на цялата семейна система, в която болният живее, така че няма начин да поправиш само една част от тази система, като оставиш останалите непроменени.

     Това е трудно, но не и невъзможно. Разбира се, най-добре е, когато цялото семейство идва заедно за помощ. Но това се случва много рядко. Понякога болният трябва да бъде изтръгнат от семейната среда, особено след като престане да пие, защото връщането към предишните условия на живот е равнозначно на ново запиване. Така е по правило с малолетните и със семействата, в които и двамата партньори пият или употребяват наркотици. Защото е прекалено трудно да запазиш трезвеност, когато партньорът ти в живота продължава да пие. В практиката здравеенето на цялото семейство почти винаги започва от това, че един първи се освобождава от системата, а с времето се променя – или се разпада – цялата система. Понякога започва да се лекува самият алкохолик, а понякога някой от семейството му. Именно на този принцип се опираше клиниката, която създадох в Станфорд. Предлагахме лечение на всеки, който беше засегнат от алкохолизъм, собствен или чужд. При нас идваха алкохолици, техните партньори, а също и деца. С времето при нас започнаха да търсят помощ и възрастни хора, чиито отдавна починали родители някога са били алкохолици. Оказва се, че те все още имат нерешени проблеми от онези години, които не им дават възможност да функционират нормално в собствените си семейства. Така се заинтересувахме от проблематиката на възрастните деца на алкохолици. Като резултат в клиниката за хора, засегнати от алкохолизъм, имаше относително малко такива, които пиеха, а работата ни се опираше на много широка философска концепция за болестта. Затова впрочем при нас са идвали на обучение много терапевтични светила и то не в областта на алкохолизма, а на „обикновената“ терапия. Защото ние се занимавахме с проблемите на човешкия живот, човешките конфликти, позиции и ценности, а алкохолът беше единствено символ на тези проблеми. Защото тези проблеми биха съществували също и в света без алкохол.

     А иска ли ви се да живеете в такъв свят?

     Чудя се какво би било тогава вместо него. Нали алкохолът е интегрален елемент от нашия свят, от нашата култура. Той изпълнява толкова много функции, че е трудно да си представим какво би могло да го замести. Впрочем обикновено избягвам такива решения. Аз не съм за сух режим, а за създаване на условия, при които алкохолиците да могат да се възвръщат към здравето. Ако трябва да формулирам някакви пожелания, то бих искала да живея в свят, в който връщането към здравето не е толкова трудно, както днес. И преди всичко, в свят, в който всеки да има свободен избор. Най-напред изборът да пие или да не пие. А после, след преминаването на границата на болестта, да може сам да избира дали да продължава да пие, или да се върне към здравето, да запази уважението към самия себе си и чувството за равноправно участие в обществото. Днес този избор не съществува: върху човек, който е признал безсилието си спрямо алкохола и желае да оздравее, веднага му се лепва петното на общественото порицание. На алкохолиците се гледа с отвращение.

     Напоследък тази нагласа не се ли променя? Нали възникват все повече терапевтични центрове, над един милион хора получават помощ в групите на АА.

     По малко започва да се променя. Хората научават все повече за алкохолизма като болест. Преди всичко, благодарение на известни хора, които публично признават, че са алкохолици и че се лекуват. Жената на президента – Бети Форд, бившият президент Ричард Никсън, Лайза Минели, Елизабет Тейлър и Барбара Стрейзанд промениха повече общественото съзнание, отколкото всички професионалисти. Днес малко повече хора разбират същността на болестта, загубата на контрол, трудностите при завръщането към здравето. Но клеймото на алкохолизма продължава да си съществува. Дори ако днес алкохоликът не се сблъска с открито отвращение, то като слуша похвалните слова: „Браво на тебе, че отиде да се лекуваш. Ако аз бих загубил контрол, също май бих отишъл в АА“, прекрасно усеща чувството на превъзходство. Това чувство на превъзходство произтича от общата ни ценностна система, опираща се именно на стремежа за максимализиране на контрола над живота. Благосклонният към алкохолика човек казва: „Колко жалко, че си изгубил контрол, бедничкият“. А пък само ако се замисли за самия себе си, би трябвало да каже:„Какво пък, в края на краищата никой от нас няма контрол над живота. Твоят проблем е в алкохола, а моят в нещо друго“. Защото всеки от нас си носи някаква гърбица. Кой знае дали изобщо не живеем именно за това – да ги носим. Въпросът е в това тази гърбица да не ни притиска много, за да ходим изправени и с вдигната глава.