A- A A+

     А колко чести са погрешните диагнози?

     Необикновено редки са случаите някой погрешно да квалифицира пациента като алкохолик. По правило може да се приеме, че първите подозрения за алкохолизъм се появяват във фазата, когато болестта вече е доста напреднала. Обаче психиатрите и психолозите много често недооценяват пиенето. Знам случаи в големи американски клиники, когато по време на заседания на терапевти, посветени на поредното обсъждане на болестите на всички пациенти, никой никога дори не пита дали някой пациент пие. А същевременно е огромен броят на хората, които идват на терапия с други проблеми, докато техният основен проблем е алкохолът. По моя преценка една трета от всички пациенти в клиниката са зависими от алкохол или други химически вещества. Сред пациентите на болниците те може и да са още повече. С уговорката, че значителна част от зависимите са хора, още полезни за обществото, образовани, често с високи постове и на терапевтите дори не им минава през ум да ги подозират в алкохолизъм. Затова е толкова важна повишената чувствителност на психиатрите и психолозите към алкохола, а после и тяхното обучение в подозрителност и агресивност спрямо пациента, когото подозират в зависимост. Защото на алкохолика може да се помогне единствено като му се оказва „твърда любов“.

    Доколкото знам такава именно „твърда любов“ все по-често оказват към алкохолиците американските съдилища, куратори и полиция. Много болни могат да избират: затвор или лечение. В някои щати прокурорите и съдиите изпращат престъпниците, подозирани в алкохолизъм, в АА. Нима пазителите на реда разбират по-добре болестта от лекарите и психиатрите?

     Със сигурност не разбират по-добре механизмите на болестта, но за тях е важно преди всичко да намерят някакви предохранителни средства. Виждат, че АА дава по-добри резултати отколкото затворът и дават на болните този избор – понякога вместо затвор, по-често по време на излежаването на присъдата. А освен това ми се струва, че съдиите нямат повод да се чувстват толкова застрашени от АА, както психиатрите.

     Понякога си мисля, че съдилищата и полицията си служат с малко по-друга логика отколкото науката. Съдията не държи престъпникът да разбере защо е извършил престъплението, а да промени поведението си. Ако пък случайно нещо разбере, ще му бъде по-лесно, но това не е задължително. Също както в АА най-напред трябва да промениш начина си на действие. А в науката трябва преди всичко да разбереш.

     Мисля, че имате право, но не бих подценявала ролята на разбирането в лечението на алкохолизма. И то не само за пациента, но също така и за лекаря. Защото той трябва преди всичко да се старае да разбере пациента, да вникне в преживяванията му.

     А може ли терапевтът не алкохолик да се научи на това? Няма ли такива преживявания, които завинаги ще останат недостъпни за него? Как може да му се помогне да вникне в мисленето и усещането на болния?

     Най-трудно естествено е разбирането на загубата на контрола. Но не е невъзможно. Аз съветвам моите слушатели да открият в своя живот всичко това, над което нямат контрол. Какво не могат да контролират, колкото и да им се иска и да се стараят. След известно замисляне всеки намира много такива неща. Хората сами забелязват в себе си различни лоши навици като пушенето или пиенето. Други не могат да контролират някои свои емоции, най-често злобата и гневните избухвания. Трети пък не могат да се откъснат от телевизора. Никой няма контрол над времето. След дълбоко замисляне слушателите признават, че нямат контрол над другите хора, дори над собствените си деца. Такова осъзнаване на своята липса на контрол позволява да вникнат в преживяванията на алкохолика. Разбира се, терапевтът не алкохолик никога няма да има абсолютно същите усещания и реакции като болния. Но ако вникне в себе си, в това какво означава да бъдеш гонен от някаква неконтролирана страст, да не си способен да си кажеш „стоп“, въпреки че си уплашен от себе си – тогава той ще разбира по-добре алкохолика.

     А ако някой смята, че никога и над нищо не губи контрол?

     Най-вероятно самолюбието не му позволява да бъде честен пред самия себе си. Такъв човек не може да разбере какво преживява и чувства алкохоликът.

     А може ли да му помогне?

     Може, но това ще бъде помощ с чувството за превъзходство, което алкохоликът моментално усеща. Такава помощ не е особено ефективна.

     Това, на което учите терапевтите, прилага ли се към семейството на алкохолика? Казвате ли и на тях да правят такива упражнения с липсата на контрол?

     Те не се нуждаят от допълнителни упражнения, защото техният живот прекалено болезнено ги убеждава, че нямат контрол над пиенето на някой близък. С тях трябва да се работи върху признаването на безсилието спрямо болестта на алкохолика.

    Известно време след като престанах да пия, в моя семеен живот се появиха неприятности, може би още по-големи, отколкото когато пиех. А също и много познати семейства са оцелели през годините на пиянство, но не оцеляват през трезвеността. По този начин разбрах, че алкохолизмът е болест на цялата семейна система, в която болният живее, така че няма начин да поправиш само една част от тази система, като оставиш останалите непроменени.

     Това е трудно, но не и невъзможно. Разбира се, най-добре е, когато цялото семейство идва заедно за помощ. Но това се случва много рядко. Понякога болният трябва да бъде изтръгнат от семейната среда, особено след като престане да пие, защото връщането към предишните условия на живот е равнозначно на ново запиване. Така е по правило с малолетните и със семействата, в които и двамата партньори пият или употребяват наркотици. Защото е прекалено трудно да запазиш трезвеност, когато партньорът ти в живота продължава да пие. В практиката здравеенето на цялото семейство почти винаги започва от това, че един първи се освобождава от системата, а с времето се променя – или се разпада – цялата система. Понякога започва да се лекува самият алкохолик, а понякога някой от семейството му. Именно на този принцип се опираше клиниката, която създадох в Станфорд. Предлагахме лечение на всеки, който беше засегнат от алкохолизъм, собствен или чужд. При нас идваха алкохолици, техните партньори, а също и деца. С времето при нас започнаха да търсят помощ и възрастни хора, чиито отдавна починали родители някога са били алкохолици. Оказва се, че те все още имат нерешени проблеми от онези години, които не им дават възможност да функционират нормално в собствените си семейства. Така се заинтересувахме от проблематиката на възрастните деца на алкохолици. Като резултат в клиниката за хора, засегнати от алкохолизъм, имаше относително малко такива, които пиеха, а работата ни се опираше на много широка философска концепция за болестта. Затова впрочем при нас са идвали на обучение много терапевтични светила и то не в областта на алкохолизма, а на „обикновената“ терапия. Защото ние се занимавахме с проблемите на човешкия живот, човешките конфликти, позиции и ценности, а алкохолът беше единствено символ на тези проблеми. Защото тези проблеми биха съществували също и в света без алкохол.

     А иска ли ви се да живеете в такъв свят?

     Чудя се какво би било тогава вместо него. Нали алкохолът е интегрален елемент от нашия свят, от нашата култура. Той изпълнява толкова много функции, че е трудно да си представим какво би могло да го замести. Впрочем обикновено избягвам такива решения. Аз не съм за сух режим, а за създаване на условия, при които алкохолиците да могат да се възвръщат към здравето. Ако трябва да формулирам някакви пожелания, то бих искала да живея в свят, в който връщането към здравето не е толкова трудно, както днес. И преди всичко, в свят, в който всеки да има свободен избор. Най-напред изборът да пие или да не пие. А после, след преминаването на границата на болестта, да може сам да избира дали да продължава да пие, или да се върне към здравето, да запази уважението към самия себе си и чувството за равноправно участие в обществото. Днес този избор не съществува: върху човек, който е признал безсилието си спрямо алкохола и желае да оздравее, веднага му се лепва петното на общественото порицание. На алкохолиците се гледа с отвращение.

     Напоследък тази нагласа не се ли променя? Нали възникват все повече терапевтични центрове, над един милион хора получават помощ в групите на АА.

     По малко започва да се променя. Хората научават все повече за алкохолизма като болест. Преди всичко, благодарение на известни хора, които публично признават, че са алкохолици и че се лекуват. Жената на президента – Бети Форд, бившият президент Ричард Никсън, Лайза Минели, Елизабет Тейлър и Барбара Стрейзанд промениха повече общественото съзнание, отколкото всички професионалисти. Днес малко повече хора разбират същността на болестта, загубата на контрол, трудностите при завръщането към здравето. Но клеймото на алкохолизма продължава да си съществува. Дори ако днес алкохоликът не се сблъска с открито отвращение, то като слуша похвалните слова: „Браво на тебе, че отиде да се лекуваш. Ако аз бих загубил контрол, също май бих отишъл в АА“, прекрасно усеща чувството на превъзходство. Това чувство на превъзходство произтича от общата ни ценностна система, опираща се именно на стремежа за максимализиране на контрола над живота. Благосклонният към алкохолика човек казва: „Колко жалко, че си изгубил контрол, бедничкият“. А пък само ако се замисли за самия себе си, би трябвало да каже:„Какво пък, в края на краищата никой от нас няма контрол над живота. Твоят проблем е в алкохола, а моят в нещо друго“. Защото всеки от нас си носи някаква гърбица. Кой знае дали изобщо не живеем именно за това – да ги носим. Въпросът е в това тази гърбица да не ни притиска много, за да ходим изправени и с вдигната глава.

Pin It

ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ - Виктор Ошатински

ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ

Виктор Ошатински 

превод: Васил Петров

научен редактор: Невена Минчева

редактор: Аделина Петрова

коректор: Жасмина Кръстева 

Издателят разрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от книгата на Виктор Ошатински "ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ"


         Виктор Ошатински - юрист и социолог, е професор в Централноевропейския университет в Будапеща. Той преподава и в много университети в САЩ и Европа. През 1988 г. основава в Полша, където и живее, Комисия за образование в областта на алкохолизма и другите зависимости към фондация "Стефан Батори", на която е председател до 1995 г. Понастоящем е член на борда на директорите на Института "Отворено общество" (Open Society Institute), който финансира фондации в над 30 страни.

     Виктор Ошатински е автор на близо 20 книги на историческа, социална, правна, научна тематика и в областта на зависимостите. Книгата му "Грях или болест" е преведена на много езици.