A- A A+

     И вече нямат обезболяващото средство, каквото за тях винаги е бил алкохолът.

     Да. А същевременно за терапевтите е много трудно да разберат тази непрестанна болка. Повечето от тях искат пациентът да престане да страда. Подемат дълбинна терапия, която се оказва неефективна. Тогава терапевтите започват сами да изпадат във фрустрация. Мислят за това какво могат да направят, за да се почувства по-добре непиещият алкохолик. Това е поредната аксиома на нашата култура: ако болният отива при лекаря с някакъв проблем, то лекарят е длъжен да направи така, че пациентът да се почувства по-добре. Да му даде някакво средство – хапче. Да го „поправи“. А с алкохолизма това не става. За тази болест няма никакво чудотворно лекарство, никакви преки пътища. Най-напред трябва упорито да се работи над промяната на поведението, над засилването на новото самосъзнание на алкохолика, над обезценяването на непрекъснато възраждащата се самозаблуда и едва по-късно, често дори след няколко години, може да дойде времето за терапия.

     А за какво може да му бъде необходим терапевт на алкохолика след няколко години въздържание?

     Макар и за проблемите, за които споменахте в началото на нашия разговор. Вече говорих за това, че във фазата на „непрекъснатото здравеене“ непиещият алкохолик трябва да опознае самия себе си, своите чувства и убеждения, своите подсъзнателни мисли и страхове. А такова откриване на себе си е именно в сферата на психотерапията, която осигурява на терапевта структурата за този процес и му дава метода за по-здрав теоретичен фундамент. Освен това психотерапията се различава от АА по още един много съществен аспект. Имам предвид характера на личните отношения между терапевта и пациента. В АА има много лични връзки, но нито една от тези връзки не е анализирана като автономен фактор на промени.

     А отношението спонсор – подопечен?

     Това е много важна връзка, но обикновено спонсорът в АА не е терапевт, а представлява модел за подражание. Случва се да изпълнява ролята на баща, на по-голям брат или на приятел, който споделя с подопечния си своя опит. За алкохоличката спонсорката се отъждествява с майка, сестра или приятелка. Докато психотерапевтът може да помогне на пациента да разбере самата динамика на отношенията между тях, като същевременно  остане съзнателно извън света на преживяванията на пациента. Благодарение на това помага на болния да достигне до подсъзнателните убеждения и поведения, а също да забележи тези примери на междучовешки отношения, които причиняват много трудности в съвместния живот, но въпреки това пациентът ги повтаря във всяка връзка с друг човек.

     А трябва ли такъв терапевт да бъде непиещ алкохолик?

     Това не е задължително. Важно е терапевтът да разбира алкохолизма и да притежава добра терапевтична подготовка.

     А алкохоликът по-добър терапевт ли е?

     Само тогава, когато има добра терапевтична подготовка. Но обикновено е по-различно: непиещите алкохолици стават терапевти след много повърхностно психологично обучение. Те са много добри в центровете за лечение на алкохолизма, защото непиещият алкохолик, като терапевт или спонсор, няма равен в ранните фази на здравеенето. Той сам е преминал през това, познава всяка емоция на болния, всяка негова мисъл. Отъждествява се с болния, а болният – с него. Непиещият алкохолик може да каже на пациента какво той трябва да направи в дадената ситуация или какво не може да прави. При по-късната терапия, когато пациентът достига до своето подсъзнание, до скритите мотиви и емоции, обаче се изисква от терапевта точното да разпознава и разбира своите собствени емоции и мотиви, убеждения и интереси, а след това постоянно и много прецизно елиминиране на тези чувства и вярвания от терапевтичното отношение. Недостатъчно обученият терапевт няма такива умения и поради това неговите собствени проблеми се наслагват върху проблемите на пациента, затруднявайки напредъка.

     Срещат ли се същите тези трудности и в случая на групова терапия? Защото нали тогава цялата група въздейства на себе си?

     Убеждението, че груповата терапия е най-доброто средство за всички проблеми, свързани с алкохолизма, е почти всеобщо. Но аз решително не съм съгласна с това. Вярно е, че силата на групата може да оформя човешките убеждения, може да разбива заблудите. Съгласна съм и с това, че групата – групата на АА или пък терапевтичната група – е отлична в ранните фази на трезвеността, когато трябва да се създаде нова идентификация и мотивация за трезвеност. Но групата не е чувствителна към понякога основни психични проблеми, характерни за отделния човек. Към всичко, което произтича от неповторимата история на човешкия живот. Групата рядко успява да отговори на пациента, когато той зададе въпроса: „Кой съм аз?“. Поради това хората, които имат проблеми с този въпрос, могат много да получат от индивидуалната терапия.

     А трябва ли всеки непиещ алкохолик да се подложи на такава терапия след няколко години трезвеност?

     Разбира се, че не. Нали преобладаващата част от програмата на АА служи именно за такова разпознаване на самия себе си и на повечето хора това е напълно достатъчно. От терапия се нуждаят тези, които имат трайни проблеми въпреки трезвеността. Хората, които дълго време след като са престанали да пият, се чувстват по-зле, а не по-добре, усещат безпокойство или изпадат в депресия. Също и тези, които не могат да се променят, имат трудности по време на изучаването на Стъпките на АА. Често се случва, че трезвеещият алкохолик сам се променя и има все по-добро отношение към самия себе си, но не може да се справи с отношенията си с другите хора и особено със семейните си проблеми. Семействата на алкохолиците най-често се основават на пиянството или на борбата на единия партньор с пороците на другия, поради това сега, след премахването на този елемент хората просто не знаят как да се отнасят един към друг. В такива случаи е полезна семейната терапия, която позволява да се създадат нови основи на връзката между хората. Освен това се случва и без такива проблеми трезвещите алкохолици сами да търсят терапия. Искат да разберат нещо за себе си, да се променят. Струва ми се, че самият опит от оздравяването от алкохолизма отваря човек за всякакво обучение. Някои просто започват да обичат терапията.

     Но доколкото знам, терапевтите не обичат много алкохолиците?

     Зависи. Не ги обичат, когато не могат да им помогнат. Но много терапевти, и то не алкохолици, обичат да работят с такива алкохолици, които вече са изтрезнели и са разбрали същността на своята болест. Често чувам мнението, че това са най-добрите пациенти, защото са изключително честни. Вече не са лицемерни, не търсят извинения, не се самосъжаляват, искат да бъдат по-добре, искат да научат нещо ново. Борили са се в живота си със сериозни проблеми и сега жадуват да живеят все по-добре и мъдро. Те са най-добрите пациенти при, условие че терапевтът разбира техния алкохолизъм.

     От това, което казвате, си правя извод, че между терапията и  АА няма основа за конфликт, дори напротив: терапията може да бъде отлично, често задължително допълнение към АА, ако се прилага по подходящ начин във всяка фаза на болестта и здравеенето. Но това също зависи и от доброто разбиране на алкохолизма от психиатъра или психолога. Вие обучавате от много години лекари и терапевти. На какво наблягате особено силно в работата си с тях?

     Преди всичко на това да бъдат чувствителни към алкохола. Винаги преди да поставят каквато и да било диагноза, да се замислят дали случайно пациентът не пие. Да знаят, когато разговарят с пациента, че ако той има проблем с пиенето, ще преувеличава другите свои проблеми, като минимализира ролята на алкохола. Следователно лекарят трябва да умее да усеща алкохолика и то не въз основа на неговия глас, а по поведението и по други признаци. Това е най-важното, защото погрешната диагноза унищожава цялото лечение. Дори ако алкохоликът има някакво заболяване, изискващо терапия, никой терапевт с нищо няма да помогне, преди пациентът да престане да пие и да постигне трайна трезвеност.

ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ - Виктор Ошатински

ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ

Виктор Ошатински 

превод: Васил Петров

научен редактор: Невена Минчева

редактор: Аделина Петрова

коректор: Жасмина Кръстева 

Издателят разрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от книгата на Виктор Ошатински "ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ"


         Виктор Ошатински - юрист и социолог, е професор в Централноевропейския университет в Будапеща. Той преподава и в много университети в САЩ и Европа. През 1988 г. основава в Полша, където и живее, Комисия за образование в областта на алкохолизма и другите зависимости към фондация "Стефан Батори", на която е председател до 1995 г. Понастоящем е член на борда на директорите на Института "Отворено общество" (Open Society Institute), който финансира фондации в над 30 страни.

     Виктор Ошатински е автор на близо 20 книги на историческа, социална, правна, научна тематика и в областта на зависимостите. Книгата му "Грях или болест" е преведена на много езици.