A- A A+

     Някога, когато още пиех, бях у един прочут психиатър. Разговарях с него възможно най-искрено, доколкото ми беше възможно. Разговаряхме за детството и младостта ми, за отношенията в семейството, за неуспехите и успехите ми в любовта, за сексуалния ми живот, за пиенето и работата. След многочасови разговори психиатърът ми каза да не се притеснявам излишно за алкохола, защото имам „голямо самосъзнание“ и следователно трябва да се справя с това. Излязох от него успокоен и следващите десет години пих със самосъзнание. Накрая срещнах един непиещ алкохолик, на когото представих състоянието на моето съзнание. След десетина минути той престана да ме слуша и ми каза, че сам се самозалъгвам, а той знае за това, защото някога е правил абсолютно същото. И ми разказа собствената си история, с която не можех да не се идентифицирам. И така започна моят път към трезвеността.

     Знам стотици такива случаи. Много психиатри грешат в диагнозата не забелязвайки алкохолизма, докато непиещият алкохолик безпогрешно усеща другия алкохолик; той ще го забележи в тълпата, ще го надуши. Докато терапията при погрешна диагноза задълбочава самозаблудите на алкохолика и поддържа болестта. Като се концентрира върху привидните причини за пиенето и желае да ги отстрани, терапевтът помага на пациентите да си намират все повече „поводи“ за пиене.

    Означава ли това, че терапията преди изтрезняването е вредна?

     Бива и вредна, макар че не е задължително да бъде. Дори напротив, терапия, която се концентрира върху алкохолизма на болния, може да бъде много полезна. Това е трудно, защото означава, че терапевтът не може да повярва в логиката на пациента и да приеме неговите заблуди. Не може да се старае да го „разбере“ в такъв смисъл, в какъвто болният схваща разбирането. Обратното, терапевтът, а също и лекарят и изобщо всеки, който се среща с алкохолик, трябва да отхвърли неговата логика. Трябва да бъде много подозрителен и агресивен. Трябва да търси увъртанията и пропуските в разсъжденията, направо дупките в цялото, защото заблужденията на алкохолика най-често имат всички привидности на логиката, а понякога и философска дълбочина. Следователно, когато алкохоликът разказва за своите семейни проблеми, за неприятностите си в работата и за депресията, за това, че светът е лош или не го разбира, трябва да му се каже ясно: „Не съм съгласен с твоите разсъждения. Вслушай се внимателно в това, което говориш; ами че то няма никакъв смисъл. Имаш проблеми, защото пиеш, а не обратното.“В случай, че някой продължава да пие, психотерапията е полезна само тогава, когато води до капитулацията на болния, до разрушаването на неговите системи на отрицание. Терапевтът обаче трябва добре да познава същността на алкохолизма и да разбира механизма на загубата на контрола, за да положи основния натиск върху зависимостта, а не върху другите проблеми.

     Но малко анонимни алкохолици са имали подобен терапевтичен опит. Повечето, които са ходили на психиатър много години, продължават да пият. Защо?

     Преди всичко защото преобладаващата част от психиатрите и психолозите никога нищо не са учили относно алкохолизма. До края на 1987 г. работих в Института по психиатрия към Станфордския университет. Той е един от най-добрите университети в Америка. Вярвате ли ми, че във Факултета по психология, психиатрия и медицина студентите не са задължени да слушат нито една лекция на тема алкохолизъм и зависимости? Наистина, предлагат се факултативни занятия на тази тема, но броят им непрекъснато намалява. Една от задачите ми беше обучението на професионалисти, между другото и работещи в университета, на тема алкохолизъм. Отидох си от там, защото никой не се интересуваше. Ситуацията е подобна и в другите учебни заведения. В резултат много малко лекари и терапевти имат достатъчни знания относно алкохолизма.

     А защо учебните заведения не преподават на бъдещите лекари и психолози знания относно алкохолизма?

     Защото това е болест с много нисък статут. Това е в резултат от заблудите на цялата наша култура и особено на висшите социални слоеве, сред които и много психолози, лекари и учени. Културата поддържа стереотипа, съгласно който алкохолизмът е болест на бедните, мързеливите, отхвърлените; хората от канавката, а не на тези сред „нас“. Значи е по-добре да не се вглеждаме отблизо. Защото ако въведем знанията относно алкохолизма в академичните програми, трябва да подложим на съмнение много от убежденията на учените и лекарите. Самите те тогава би трябвало честно да се вгледат в себе си. А това е трудно, следователно е по-добре да затворим вратата пред неприятните познания и да се преструваме, че това нас не ни засяга. Затова толкова много лекари са безпомощни спрямо алкохолизма. И дори тогава, когато могат да разпознаят болестта.

     Тогава не знаят как да я лекуват?

     Най-често не разбират това, че завръщането към здравето е процес. Че с алкохолика трябва да се работи комплексно, концентрирайки се едновременно върху неговото поведение, мислене, а също и върху подсъзнанието му. Лично аз смятам, че най-много терапевтични неуспехи в работата с алкохолиците произтичат именно от това, че терапевтите прилагат спрямо тях изключително методите на собствените си школи. Бихейвиористите искат да си промени поведението, като оставят незасегнато неговото „пияно“ мислене. Привържениците на когнитивните терапии се концентрират върху мисленето, а са безпомощни спрямо „пияното“ поведение, защото от самото разбиране не произтича промяна на поведението. Изследователите на подсъзнанието се задълбочават в ъгълчетата на душата, отминавайки „пияното“ поведение и мислене. А лекарите най-често съветват алкохолика да намали количеството на употребявания алкохол, като по този начин поддържат илюзията за контрола. Но никой лекар или психолог не е бил обучаван в комплексен подход към болния.

     У нас лекарите често предписват на болните антикол.

     У нас това също се случва често. Неговата ефективност зависи от това с каква цел се предписва. Антиколът е отличен, когато както пациентът, така и лекарят приемат загубата на контрола и се решават на пълно въздържание. Тогава това лекарство засилва мотивацията в преходния период. Хапчетата помагат на болния да си възпира импулса към пиене, като му дават време да си създаде нови рефлекси и да си изработи ново поведение. Освен това антиколът лишава лекаря от част от непосредствената власт над пациента, а винаги е добре, когато нещо се намира между пациента и лекаря. Антиколът може да бъде много полезен и при условие, че пациентът наистина иска да спре да пие. Когато се предписва такова лечение, трябва много добре да се разпознава мотивацията на болния. Защото ако пациентът не иска да спре, тогава антиколът е наказание или средство за заплаха. Често се случва антиколът да се използва като още едно средство за контрол. Лекарят, семейството или съдът искат да направят някого трезвеник под натиск, против волята му. Тогава антиколът е вреден.

     А еспералът?

     Какво е това?

     Средство, което се имплантира в седалището на болния и тогава той не може да пие една година, защото ще умре. Имах няколко познати, които умряха, след като се напиха с имплантиран есперал.

     За мен това прекрачва границите на всякакъв морал. То може да служи само за контролиране на някого чрез страх. Всеки, който го прилага, дава доказателство за убеждението, че човек не може да бъде отговорен  за себе си. А освен това такова средство не може да бъде ефикасно, защото служи единствено временно за прекъсване на пиенето, а не за трезвеност.

     От собствен опит знам, че малко лекари разграничават трезвеността от непиенето.

     Това е вярно. Много лекари не си дават сметка за това какви жизнени промени са задължителни за изтрезвяването и трябва да съпътстват трезвеността. Те не разбират проблемите, които излизат на преден план след спирането на пиенето. Смятат, че когато някой престане да пие, всичко трябва вече да бъде добре. А пък за повечето хора истинските проблеми започват след спирането на алкохола. Тогава болните често стават по-неумели. Те са изпълнени с безпокойства, изпадат в депресия или в безсъние.

ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ - Виктор Ошатински

ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ

Виктор Ошатински 

превод: Васил Петров

научен редактор: Невена Минчева

редактор: Аделина Петрова

коректор: Жасмина Кръстева 

Издателят разрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от книгата на Виктор Ошатински "ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ"


         Виктор Ошатински - юрист и социолог, е професор в Централноевропейския университет в Будапеща. Той преподава и в много университети в САЩ и Европа. През 1988 г. основава в Полша, където и живее, Комисия за образование в областта на алкохолизма и другите зависимости към фондация "Стефан Батори", на която е председател до 1995 г. Понастоящем е член на борда на директорите на Института "Отворено общество" (Open Society Institute), който финансира фондации в над 30 страни.

     Виктор Ошатински е автор на близо 20 книги на историческа, социална, правна, научна тематика и в областта на зависимостите. Книгата му "Грях или болест" е преведена на много езици.