A- A A+

     Наистина ли е нещо ново? Нали аз никога не съм си бил самодостатъчен. Започнал съм да пия, защото съм се нуждаел от нещо отвън, което да ми осигури чувството за сигурност. Нали вие самата споменахте, че алкохолът е бил за мен „стъкленият бог“?

     Това е вярно, но пиейки, вие не сте го съзнавали. Нещо повече, изтласквали сте тази потребност в подсъзнанието, поддържайки чрез своите заблуди илюзията за контрол. А сега, след изтрезвяването, алкохоликът започва да осъзнава нуждата от духовност и да я приема. Най-често си създава своя собствена, някак си лична Висша сила. Образът на тази Висша сила е различен.

    За мен първата Висша сила бяха другите непиещи алкохолици, защото те знаеха как да бъдат трезви, а аз – не. Доверих им се и постъпвах съгласно внушенията на алкохолиците с по-дълъг стаж в трезвеността, дори когато не ги разбирах.

     Така става много често в самото начало на трезвеенето. По-късно концепцията за Висшата сила най-често еволюира, понякога се развива в посоката на социално приетите норми, на които личността съзнателно се подчинява, по-често приема образа на Бог, „кой както го разбира“, дори ако не е персонифициран в съответствие с някаква религия.

     Да приемем, че алкохоликът е преминал през всичките тези фази на здравеене. Променил си е поведението, престанал е да пие, повярвал е, че е безсилен спрямо алкохола и е престанал да управлява собствения си живот. Стигнал е до недостатъците на своя характер, които са лежали в основата на алкохолизма и ги е променил, поправил е обидите, които е нанесъл на другите, и е стигнал до високо развита концепция за Висшата сила. Продължава ли да бъде след всичките тези промени алкохолик? И трябва ли непрекъснато да изучава програмата, служеща за оздравяването?

     Задължително. Макар че добре разбирам идеята на вашия въпрос. Всеки алкохолик преминава през такава фаза на здравеенето, когато му се иска да бъде „нормален“, да живее като другите, без алкохол, но и без задължителната работа над духовното си развитие, ходенето на сбирки и други неща. За съжаление, няма такова нещо като „бивш алкохолик“, дори след много години въздържание. Болният би престанал да бъде алкохолик, ако си възвърне контрола над пиенето. Това по правило не се случва. От алкохолик не може да се превърне в нормално пиещ. Нещо повече, непиещият алкохолик не може напълно да се освободи от реакциите и поведението, придобити през годините на пиенето. Те са приспани, но съществуват. Например убеждението, че алкохолът може да реши всеки проблем. Или желанието да избяга от проблемите: всеки алкохолик, дори след няколко десетки години непиене инстинктивно реагира с желанието да избяга от възникналия проблем и едва по-късно се принуждава да остане  и да реши проблема. Освен това убеждението за загубата на контрола винаги остава слабо и илюзорно, защото то не съответства на ценностната система, всеобщо приета в „трезвия свят“, в който живее алкохоликът. Всички около него желаят да контролират, а и алкохоликът реагира на всеки появяващ се проблем с това как да подчини на себе си света, а едва по-късно се самопринуждава да го приеме. И поради това основното за трезвия живот убеждение за липсата на контрол трябва да бъде непрекъснато засилвано.

     Впрочем има и по-лесен отговор на вашия въпрос. Нали вярващият човек не се спира на това, че някога е разбрал за Бог, за създаването на света и за религиозните догми или дори че е разбрал божествения план за създаването на света. Той трябва да практикува своята вяра не само в неделя, но и през работните дни. Както човек, болен от диабет или след прекаран инфаркт, не може да се задоволи с това, че знае за своята болест, а трябва да живее всеки ден по новия начин. Абсолютно същото се отнася и за алкохолика. С тази разлика, че за повечето анонимни алкохолици този нов начин на живот престава да бъде бреме и става източник на всекидневна радост.

     През цялото време се опирате на опита на Анонимните алкохолици. Но нали вие самата сте психолог по образование. И макар че днес много терапевти изпращат алкохолиците в АА, то още повече психиатри игнорират съществуването на движението. От друга страна, много здравеещи в АА алкохолици имат не особено добро отношение към официалната медицина. Според вас какво е отношението на научното психиатрично познание към принципите, на които се основава АА?

     Основният конфликт има почти философски характер. Преобладаващото мнозинство психиатрични и психологични школи тръгват от предпоставката, че терапията има за цел да помогне на болния да си възвърне контрола над своя живот. Повечето терапевти смятат, че този контрол се придобива благодарение на интелектуалното развитие, засилването на решителността и закаляването на силната воля. Разбира се, това е напълно противоположно на принципите, за които се говори в АА, а именно за приемането на загубата на контрола. Тази разлика в подходите е толкова драстична, че много учени изобщо не могат да разберат на какво се основава успехът на АА. До съзнанието на учените и лекарите не може да достигне истината, че приемането на загубата на контрола може да пренесе човек на по-висок етап на развитието.

     Като че ли това се отнася не само за психиатрията. Нали всички хора вярват, че който е загубил контрола, става като дете. А зрелостта е все повече контрол.

     Да. И това е основната разлика между подхода на здравия разум, приеман от повечето терапевти, и отношението на АА към алкохолизма. Освен това много психологични школи вярват, че терапевтичният процес протича най-добре в старателно контролирани условия, когато терапевтът е единственият човек, помагащ на болния. Такъв терапевт се старае сам да укрепи колкото се може по-силно връзката с пациента, кара го да идва всекидневно и го отклонява от всякакви други контакти.      Често направо забранява на болния да ходи в АА, защото уж там могат избледнее ефектът от терапевтичната работа.

    Защо казвате „уж“?

     Защото теоретичните обосновки на такова отношение са много слаби. Понякога влиза в игра и скритият страх от загубата на пациентите, своего рода чувство за конкуренция, застрашаваща територията му, от страна на АА. Наистина много пациенти, които трезвеят в АА, не се връщат при психиатрите от страх те да не им натрапят отново стремежа към контрол, защото благодарение на неговото отхвърляне са изтрезнели. Но още по-често психиатрите се чувстват застрашени от самата философия или идеология на АА, която просто не разбират.

     А не им ли е достатъчен фактът, че дейността на АА е ефикасна?

     Страхувам се, че това само засилва чувството за заплаха. Вярно е, че психиатрите знаят за ефективността на АА, но много знаменателно е това, какво правят с това знание: стараят се именно да минимализират значението на движението. Обвиняват АА, че не изпълнява строгите изисквания на учените. Определят АА като аматьорство или знахарство, вкарват движението в чекмеджето с надпис „парамедицински любопитни факти“. И всичко само за да запазят монопола за своите научни, интелектуално педантични лутания на тема алкохолизъм, отнасяйки се към АА като към нещо лошо и не напълно упълномощено. Такова намаляване на ролята на АА е по същество най-честата реакция на професионалистите – както на психиатрите, така и на психолозите.

     Но как е възможно да се минимализира ролята на метода, който е върнал към здравето над милион болни и се е оказал по-ефикасен от намесата на психиатри и психолози?

     Оказва се, че ако някой е силно привързан към своите убеждения, може дори да игнорира фактите.

     Особено когато тези убеждения ефикасно защитават професионалния и икономическия интерес.

     Възможно е. Но това не е толкова просто. Струва ми се, че повечето терапевти са напълно искрени. Те наистина не могат да разберат същността на болестта нито ефикасността на АА.

     А още какво освен загубата на контрола не могат да разберат?

     Разбира се, вярата в контрола има основно значение, защото от нея възникват всички останали недоразумения. Започва се от това, че много лекари продължават да смятат, че липсата на контрол е морален проблем, грях или резултат от лошо възпитание, липса на добри обичаи или знания. Голяма част от психиатрите продължават да вярват, че източниците на липсата на контрол се намират в недостатъците на характера, а не в процеса на болестта. А тези, които забелязват психологичните проблеми, най-често са убедени, че добрата терапия може да ги разреши. Мислят, че като работят с пациента над неговото детство, ще открият заедно с него по-дълбинните преживявания и конфликти, ще му помогнат да разбере как е станало това, че той някога е започнал да се чувства по-добре, като си пийне. А по-късно по какъв начин е станал зависим. А когато той разбере всичко, вече няма да е принуден да пие.

ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ - Виктор Ошатински

ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ

Виктор Ошатински 

превод: Васил Петров

научен редактор: Невена Минчева

редактор: Аделина Петрова

коректор: Жасмина Кръстева 

Издателят разрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от книгата на Виктор Ошатински "ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ"


         Виктор Ошатински - юрист и социолог, е професор в Централноевропейския университет в Будапеща. Той преподава и в много университети в САЩ и Европа. През 1988 г. основава в Полша, където и живее, Комисия за образование в областта на алкохолизма и другите зависимости към фондация "Стефан Батори", на която е председател до 1995 г. Понастоящем е член на борда на директорите на Института "Отворено общество" (Open Society Institute), който финансира фондации в над 30 страни.

     Виктор Ошатински е автор на близо 20 книги на историческа, социална, правна, научна тематика и в областта на зависимостите. Книгата му "Грях или болест" е преведена на много езици.