A- A A+

     Това е вярно, но в началото на този процес болният най-често омаловажава първите симптоми на зависимостта, а другите още не ги забелязват. Освен това на заблуждения можеш да се научиш дори преди да изпиеш първата си чашка. Така обикновено става с децата на алкохолиците – след като престанат да пият, често стигат до извода, че са били алкохолици веднага, от първата изпита чашка.

     Имате предвид генетичното унаследяване на алкохолизма?

Моите родители не пиеха.

     Никой не твърди, че алкохолици стават само деца на пиещи родители. Но генетичните фактори не трябва да се пренебрегват, защото много изследвания показват онаследявана податливост към алкохолизма дори при различни условия на живот. Все пак моите изследвания не са в областта на генетиката. Аз се занимавам с това по какъв начин детето, растящо в семейство на алкохолик, се учи на отношения, чувства и поведение, които подкрепят алкохолизма, нерядко за много поколения. При детето на алкохолика загубата на контрол не започва заедно с пиенето, тя често предхожда пиенето. На такива деца често не им идва на ум, че пиенето може да бъде допълнение към живота, те никога не са виждали възрастните да изпият чашка-две и да откажат следващата, защото не им се пие повече. В техния дом алкохолът винаги е бил най-важен. За децата той е бил символ на зрелост, привличал ги е до такава степен, че в мислите им е протичал сякаш таен процес на развитие на болестта. Тя се появява в разгърнатия си вид, когато детето на алкохолика, вече като тийнейджър, за пръв път само започва да пие.

    Как може да се обясни този скрит процес на болестта?

     Освен генетичните фактори и тези на средата тук действат силни психологични елементи, особено такива, които се свързват с формирането на чувството за собствена идентичност. Детето, растящо с родител алкохолик, става свидетел на много хаос и неконтролирано поведение. Дълбоко в душата си детето вярва, че самото то също трябва да се държи по неконтролируем начин, а липсата на контрол се свързва с напиването, защото именно това е виждало детето. Поради това нашите пациенти, възрастните деца на алкохолици, след изтрезвяването идват до извода, че всъщност те само са чакали да проявят своя алкохолизъм.

     Но такива хора от самото начало са знаели, че не могат да контролират поведението си, следователно не е имало нужда от създаването на система от заблуждения.

     Не. Те разбират за това едва след като изтрезнеят, това означава тази шепа от тях, които успяват да се възвърнат към здравето. В младостта си децата на алкохолиците се учат на всички постъпки и принципи от родителите. Служат си със същата логика, защото пият по същия начин като родителите си. А родителите са смятали, че са имали контрол, разбира се, пиели са, но защото са имали разни проблеми. По този начин алкохолизмът се предава от поколение на поколение заедно със съпътстващите го заблуди.

     Нещо като социално унаследяване на системата на отрицанията?

     Точно така. Като ефект алкохолизмът може да продължава в семейството през много поколения, но никой никога дори няма да си помисли, че би могъл да изгуби контрол над пиенето си. Цялата система на убеждения се предава от поколение на поколение. Децата израстват с това, научават го и веднага имат напълно развита система на отрицания. Само че тази система не дава резултат. И затова децата на алкохолици по правило по-рано от своите родители преживяват сериозни житейски проблеми или имат сериозни емоционални смущения. Често попадат в психиатричните болници, още по-често дву- или трикратно им се разпадат семействата. Много често те се свързват с алкохолици, защото мислят, че с тях ще могат да се справят. А от неотдавна децата на алкохолици сравнително рано попадат в групите на Анонимните алкохолици, където могат да се върнат към здравето.

     Доколкото се ориентирам, вашите интереси засягат не толкова това по какъв начин някой става алкохолик, а какво става с него, след като спре да пие. Изследвали сте промяната на възгледите на членуващите в Анонимните алкохолици?

     Да. Изборът им сам по себе си се набиваше на очи. Първо, членовете на АА не пият, а аз се занимавах с това какво става с хората, след като спрат да пият. И второ, в Америка АА е единственото място, където непиещите алкохолици се срещат помежду си.

     Това означава ли, че вашите изследвания не обхващат хората, които са изтрезнели извън АА?

     Да, това е вярно. Някои критици дори ме обвиняваха в това. Но аз целенасочено ограничих своите изследвания сред участниците в АА. Те променят в групата не само своето поведението, но и цялата си система от убеждения. Докато тези, които трезвеят извън АА, продължават да се отнасят към себе си като отклоняващи се от нормата. Чувстват се нещастни във въздържанието си, лишени от нещо важно, често изпадат в депресия, избягват социалния живот. Трудно е да ги намериш, неохотно говорят за себе си. Дълбоко в себе си никога не са приели своя алкохолизъм и продължават да се срамуват от него.

     А тяхната трезвеност по-слаба ли е от тази на хората в АА?

     Най-вероятно. В края на краищата в АА са изтрезнели и поддържат своята трезвеност вече над един милион души, а извън АА – несравнимо по-малко. Всичко свидетелства, че трезвият живот на другите е по-тъжен от този на участниците в АА. Но държа да подчертая, че целта ми не е била сравняването на Анонимните алкохолици с хората, които са изтрезнели извън АА. Целта ми беше да реконструирам процеса на здравеене на хората, които са се върнали към трезвеността в АА. Изследвах 80 души, които разделих на групи в зависимост от периода на трезвеност – до една година, от една до три години, от три до пет години и над пет години. Оказа се, макар че това разделение да беше полезно, процесът на връщане към здравето е много по-сложен и изискваше многоплоскостна теория за обясняването на събраните от мен данни.

     Тази теория е създаденият от вас развоен модел на връщането към здравето. Споменаваната от вас загуба на контрол над пиенето ли е нейната същност?

     Не. Загубата на контрола е позната от четиридесетте години, когато в науката е прието, че алкохолизмът е прогресираща болест, развиваща се през точно определени стадии. Но всички създадени от тогава модели на алкохолизма се ограничават изключително само до фазата на пиенето. Интересите на изследователите свършват в момента, когато алкохоликът оставя чашата. Много от тях са търсили начини да го принудят да го направи. А на мен още от началото ми се струваше, че алкохолизмът обхваща също и периода на здравеене и че няма начин да се разбере болестта, ако не се знае точно какво става с хората, след като престанат да пият.

    Аз самият винаги съм искал да го разбера, защото многократно съм успявал да спра да пия. Спирал съм за един месец, за три месеца и за половин година. Беше относително лесно да спра, но никога не успявах да запазя трезвеността.

     Това е напълно естествено. Почти всеки алкохолик е в състояние да спре да пие за известно време. Впрочем той обикновено спира да пие именно за да докаже, че все още има контрол над алкохола. Решава да не пие пет дни, месец, половин година. Но винаги навлиза в този период с болното убеждение, че не е загубил контрола. След като докаже на другите и на себе си, че има контрол, започва отново да пие. Всеки алкохолик, който вярва, че има контрол над алкохола, рано или късно се връща към пиенето – това е като железен закон, от който няма изключения.

     А здравеещите алкохолици, които не пият от двадесет и повече години?

     Дори многогодишните участници в АА не придобиват контрол над алкохола. Началото на тяхната трезвеност е нещо обратно: признаване на липсата на контрол, признаване на своето безсилие спрямо алкохола. Това се определя като капитулация или споменатото вече „оттласкване от дъното“. Най-често под влиянието на натрупаните негативни, нерядко дори трагични последици, бронята на заблудите се пропуква. До алкохолика най-накрая достига истината, че не може да се спре, щом като веднъж е започнал да пие, че няма контрол над алкохола. В резултат на това водещият принцип на дотогавашния му живот рухва и се замества с противоположния извод: „Аз съм алкохолик и нямам контрол над пиенето си“. От това колко силно и искрено ще повярва в него болният, зависи по-нататъшната му съдба. Приемането на безсилието спрямо алкохола и признаването, че е алкохолик, стоят в основите на трезвеността.

ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ - Виктор Ошатински

ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ

Виктор Ошатински 

превод: Васил Петров

научен редактор: Невена Минчева

редактор: Аделина Петрова

коректор: Жасмина Кръстева 

Издателят разрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от книгата на Виктор Ошатински "ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ"


         Виктор Ошатински - юрист и социолог, е професор в Централноевропейския университет в Будапеща. Той преподава и в много университети в САЩ и Европа. През 1988 г. основава в Полша, където и живее, Комисия за образование в областта на алкохолизма и другите зависимости към фондация "Стефан Батори", на която е председател до 1995 г. Понастоящем е член на борда на директорите на Института "Отворено общество" (Open Society Institute), който финансира фондации в над 30 страни.

     Виктор Ошатински е автор на близо 20 книги на историческа, социална, правна, научна тематика и в областта на зависимостите. Книгата му "Грях или болест" е преведена на много езици.