A- A A+

     Но диабетикът губи способността си да преработва захарта, а не да контролира количеството на употребяваната захар. Освен това диабетът има доста характерни медицински симптоми.

     Алкохоликът също е загубил способността си да преработва алкохола, защото, ако продължи да пие, ще умре. И не трябва да ви напомням, че алкохолизмът също има ясни медицински симптоми. Да вземем дори мъчителните последствия – най-напред махмурлук, а по-късно треперене и делириум. Или нарастването на толеранса към алкохола: трябва да пиете повече, за да постигнете желания ефект.

     Но и до ден днешен не съм много наясно какъв е бил за мен този очакван ефект. Като че ли не самото напиване?

     Това е различно. Хората пият с различна цел. Някои наистина вярват, че пият, за да се напият, да загубят съзнание. Но такива хора са малко. Най-често хората пият, за да получат контрол над своето настроение, емоции, а дори и мисли. Искат с помощта на алкохола да получат това, което сами, без него, не могат да постигнат. Да се почувстват по-различно, да направят нещо, за което нямат смелост, да се представят за някой друг, някой по-смел, по-остроумен, по-възбуждащ или възбуден сексуално. Почти всяко пиене започва от убеждението, че с мен самия нещо не е наред. Човек си мисли, че не е „нормален“, такъв като другите, или че нещо му липсва. И му се струва, че алкохолът му помага да компенсира тези липси. Всички алкохолици без изключение постоянно повтарят, че едва като си пийнат, се чувстват нормално. А хора, които не са зависими, имат друг опит; те се убеждават, че алкохолът намалява техните способности и умелост – след като пият, се чувстват ненормално.

     Но като че ли не всички хора, на които алкохолът им прибавя решителност, са алкохолици?

     Разбира се, че не. Алкохолик е този, който не може да се спре, когато му се повиши настроението, а трябва да продължи да пие, докато се напие. Именно в това се състои загубата на контрола. Впрочем тя се проявява не само в поведението на алкохолика, но има и психологично, емоционално и дори интелектуално измерение. Алкохоликът не може да се принуди да спре да пие, по никакъв начин не може да извика в себе си друго поведение.

     Това означава ли, че алкохоликът винаги трябва да се напие, когато започне да пие? Случвало ми се е да пийна малко и да пасувам.

     Това е възможно. Макар че повечето възвръщащи се към здравето алкохолици да казват, че още първата чашка освобождава принудата за пиене и дава началото на цикъл, който скоро излиза извън контрол. Има обаче и такива алкохолици, които понякога успяват да запазят контрол, макар че в по-дългосрочен план се вижда, че са го загубили. Седем пъти от десет се напиват, а три пъти оставят алкохола преди да се напият. Това впрочем за тях е коронният аргумент, че не са алкохолици.

     Как се губи контролът? Често съм слушал, че това настъпва с продължителността на пиенето.

     За това няма правила, защото загубата на контрола не може да се измери, дори някои учени изобщо отхвърлят понятието загуба на контрол. Но алкохолиците, които трезвеят, говорят за липсата на контрол като за нещо много реално. А самият процес на загуба на контрола може да протича много различно. Има такива, които от самото начало не са имали контрол. Много хора си спомнят за фазата на относително нормално пиене, когато алкохолът е представлявал допълнение към живота за забавление, но постепенно е започнал да играе все по-голяма роля, докато е станал най-важното нещо в техния живот.

    Имате предвид влиянието на алкохола върху поведението след пиене?

     Не само върху поведението, но и върху емоциите и преди всичко върху мисленето на болния. И то не само след пиене. Разбира се, това влияние е напълно несъзнателно, но алкохолът започва да определя начина на мислене на алкохолика дори тогава, когато той не е под непосредственото му въздействие. Хората, които пият все повече и все по-често се нуждаят от алкохол, приспособяват своето мислене към тази потребност. Създават си доказателства, които имат за цел да отричат нарастващата роля на алкохола в техния живот, а когато това се окаже невъзможно – си измислят обяснения защо се напиват. Търсят логични, убедителни аргументи. Разбира се, пих, но малко, вярно че на празен стомах. Пих, ама нали не мога да откажа на шефа. Пих, защото жена ми ме изкара от равновесие. Такива увъртания алкохоликът си измисля и когато е трезвен, и то не само на другия ден след напиването, но и преди да започне да пие. Понякога направо търси свади, конфликти, нещастия, само да намери привидно логичен повод да се напие. В резултат това, което става в живота на алкохолика най-важно и най-явно, тоест все по-честото пиене, е необикновено находчиво изтласкано от съзнанието, отричано. Така се създава и засилва механизмът на отрицанието и заблуждението, който с времето обхваща цялата личност на алкохолика, прониквайки във всички негови мисли, дори тези, които са привидно далече от алкохола.

     От няколко години си мисля, че именно този механизъм на отрицанието е същността на алкохолната болест. От това, което казвате, си правя извод, че заблудата е само инструмент. Същността на болестта е загубата на контрол над пиенето, заблудата трябва да поддържа илюзията, че още не съм изгубил контрола.

     Да. И да ви убеди, че пиенето не представлява проблем, с който трябва нещо да се направи. А всъщност именно поради пиенето сте имал все повече проблеми. Така че е трябвало някак да ги обосновете, да намерите друга причина, извън алкохола. Тогава сте раздували действителните проблеми или сте си създавали изкуствени. Но заблудата изпълнява и други функции. Заедно с нарастващата необходимост от алкохол болният подсъзнателно усеща, че вече не може да живее без алкохол. Че алкохолът за него е станал „стъкленият бог“, нещо външно спрямо самия него, което му създава чувство за сигурност и гарантира добро самочувствие. Тогава за алкохолика най-важно става да заглуши в себе си тази мисъл. Той не може да допусне до съзнанието си, че съществува нещо, без което ще умре или ще получи конвулсии, ще изпадне в бяс или ще плаче. Той трябва да отхвърли чувството за безсилие и зависимост. И заблудата служи именно за заглушаването на такива чувства. Болният се огражда с все по-непробиваемата броня на заблудите, която фалшифицира неговото възприемане на действителността, отделя го от другите хора и от самия него. Разрушаването на тази броня е началното условие за трезвеенето.

     Аз престанах да пия, когато вече сам не можех да се справя, а междувременно лекарят заяви, че до две години ще умра от цироза, ако не престана да пия. Уплаших се и това подейства. Връщането към трезвеността еднакво ли настъпва у всички?

     Най-често това се случва тогава, когато оправданията престават да защитават от негативните последствия от пиенето. Алкохоликът губи пари, работа, от него се отдалечава семейството, губи здравето си, има проблеми със закона, влиза в затвора и т.н. Възвръщащите се към здравето алкохолици говорят за това като за оттласкване „от дъното“. Когато човек е вече толкова съсипан, че не може да падне по-надолу, тогава обикновено се пропуква черупката на отрицанията.

     Но аз половин година след като престанах да пия, не се смятах за алкохолик. След това отидох на лечение и там се убедих, благодарение на помощта на професионалните терапевти и на другите алкохолици, че съм безсилен спрямо алкохола. Едва след това започнах да се измъквам от своята черупка на заблуждения.

     Най-често става така. Най-напред алкохоликът стига до дъното, предава се пред алкохола и едва после си дава сметка, че наистина е безсилен пред алкохола. Затова през първите няколко месеца от трезвеността трябва да се работи с болния почти само над неговото безсилие. И въпреки това мнозина трябва още веднъж или няколко пъти да се запият, за да повярвят в това и винаги да го помнят. Нали и вие знаете, че спирането на пиенето и демаскирането на заблудите е едва началото на пътя.

     А аз наистина ли трябваше да чакам много години, докато житейските сътресения разбият тази броня? Нямаше ли възможност да я пробия по-рано, в самото начало на изграждането на системата на отрицанията, нали тя се е създавала постепенно, заедно с нарастващата зависимост?

ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ - Виктор Ошатински

ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ

Виктор Ошатински 

превод: Васил Петров

научен редактор: Невена Минчева

редактор: Аделина Петрова

коректор: Жасмина Кръстева 

Издателят разрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от книгата на Виктор Ошатински "ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ"


         Виктор Ошатински - юрист и социолог, е професор в Централноевропейския университет в Будапеща. Той преподава и в много университети в САЩ и Европа. През 1988 г. основава в Полша, където и живее, Комисия за образование в областта на алкохолизма и другите зависимости към фондация "Стефан Батори", на която е председател до 1995 г. Понастоящем е член на борда на директорите на Института "Отворено общество" (Open Society Institute), който финансира фондации в над 30 страни.

     Виктор Ошатински е автор на близо 20 книги на историческа, социална, правна, научна тематика и в областта на зависимостите. Книгата му "Грях или болест" е преведена на много езици.