Изобщо в Америка обичайните възгледи относно алкохола и зависимостта от алкохола са се променили. По-рано прекомерно пиещият човек се е сравнявал с модела от канавката, убеждавал се е, че след като не пие като онзи, то не е алкохолик, и продължавал да пие, докато сам не изпадне до канавката. Днес младото момиче може да се напие само няколко пъти и вече да знае, че пие рисково и ако продължава да пие, ще падне много ниско. Може да отиде в АА, преди да е загубила всичко. Днес над 30 процента от участниците в АА са хора под 30 години и още толкова – жени. Те също са стигнали до своето дъно, с тази разлика, че това дъно се намира днес значително по-високо, отколкото преди.

     Успехите на АА намериха последователи. Оказва се, че същите тези Стъпки могат да помогнат да се освободиш от наркоманията или от зависимостта към лекарства, да ограничиш хазарта, да овладееш други зависимости. Наркоманите са започнали да се събират в Narcotics Anonymous, лекоманите в Pills Anonymous, зависимите от хазарта в Gamblers Anonymous, тези, които не могат да овладеят страстта си към яденето в Overeaters Anonymous, а такива, които не могат да се спрат да купуват – в  Debtors Anonymous. Нещо повече, Стъпките и принципа на споделянето на собствения „опит, сила и надежда“ помагат много добре и на хората, които не страдат от зависимости. В Emotions Anonymous, в Depressives Anonymous и в Neurotics Anonymous си помагат взаимно тези, които не могат да се справят с емоционалните си проблеми; във Families Anonymous се събират хора, които искат да преодолеят семейните си проблеми, а в Parents Anonymous тези, които искат да се възползват от възпитателския опит на другите. През 1980 година 15 милиона американци са участвали в близо половин милион различни групи за взаимопомощ, а днес те може би са двойно повече.

     Анонимните алкохолици имат духовна близост с участниците във всяка от тези групи. Особено силна близост обаче ги свързва с две движения за взаимна помощ: Al-Anon и Alateen.

 

     Семейството на алкохолика, дори и най-любящото семейство, обикновено му вреди, подхранва неговата болест. Също както алкохолика семейството вярва, че пиенето или непиенето е въпрос на свободен избор и на силна воля. И иска да помогне на алкохолика да усили волята си. Посвещава му се, грижи се за него, изисква тържествени обети. И всичко напразно. Семейството прави същата тази грешка, която прави и алкохоликът и преживява същите фрустрации. Семейството на алкохолика също трябва да престане да се бори. Да признае, че е безсилно спрямо алкохолизма на най-близкия си човек. Едва тогава то ще може да му помогне.

     Единственият начин, по който семейството може да помогне на алкохолика, е да го остави на мира. Да не настоява, да не убеждава, да не крещи, да не умолява. Но същевременно и нищо да не върши вместо алкохолика: медицински свидетелства, заеми или бележки за неявяване на работа; да не го оправдава с болестта. Да не почиства пиянските му боклуци. Нека той да пие на своя отговорност. Всеки алкохолик на своя отговорност, без неумело обичащите го близки и приятели, би пил наполовина по-кратко; много по-рано би достигнал до своето дъно.

     Жената на Бил У., Луис, основава Al-Anonне за това да учи семействата как да помагат на алкохолиците. Луис основава Al-Anon, защото след няколко години съществуване на АА забелязва много странно явление. Известно време след изтрезняването на болния съпруг семействата на алкохолиците започвали да се разпадат. Хора, които са преживели най-страшните години на пиянство, сега, в трезвия живот, се развеждат. Съпруги, които много години са се молили мъжът им да престане да пие, не можели да издържат с него, когато той спирал да пие. А още по-интересно било това, че ако след време тези жени отново се омъжвали, то най-често го правели за алкохолици.

     За Луис съществувало само едно обяснение на това явление. А именно, че алкохолизмът е своего рода „заразна болест на емоциите“. Че семейството на алкохолика „се заразява“ от тази болест и боледува от нея вече съвсем независимо от това какво става със самия алкохолик. Той може да напусне семейството, може да умре, може дори да изтрезнее в АА и въпреки това семейството му да продължава да боледува от болестта, наречена „ко-алкохолизъм“. И така, както Бил У. измислил за алкохолизма АА, Луис измислила средство срещу „ко-алкохолизма“ – а именно Al-Anon. После възниква и специална програма за деца на алкохолици Alateen.Днес всеки засегнат от алкохолната болест може да намери помощ при хора, които имат идентичен опит, може да се развива заедно с тях. Все по-често могат да се срещнат семейства, ходещи на сбирки – единият на АА, другият на Al-Anon, а децата на Alateen. Такива семейства могат да се синхронизират, да преживеят „шока на трезвеността“ и да прекъснат семейното наследяване на алкохолизма, понякога след много поколения.

     Случват се и такива алкохолици, чиито съпрузи, родители или деца също са алкохолици. Като че ли двойно болни: от алкохолизъм и ко-алкохолизъм едновременно. Те носят в себе си следи и от двете болести. Ходят в АА и в Al-Anon. Днес те казват за себе си, че са спечелили двойно.

     Много хора не могат да разберат защо Анонимните алкохолици са анонимни. Нали щом като алкохолизмът е болест, няма от какво да се срамуват; точно обратното, справянето със зависимостта може да бъде само повод за гордост и прослава. В този аргумент се крие отговорът на въпроса за причината за анонимността. Анонимните алкохолици си остават анонимни именно поради това, да не позволят да се изкусят от гордостта и славата. Да не подхранват с успехите си в трезвеността прекомерното си его, което вече им е създало достатъчно неприятности. Като защита от самите себе си те смятат анонимността за „основа на духа на цялата общност, винаги напомняща за предимството на принципите пред личността“.

     В началото на съществуването на АА нейните основатели чертаели велики планове. Представяли си ръководени от АА болници, правителствени и частни дотации. Разчитали на парите на Рокфелер, който обаче ги разочаровал. Организирал обяд за Анонимните алкохолици, но като разбрал принципите на АА, казал: „Парите ще развалят това“ и не им дал нито грош. Днес участниците в АА са благодарни на Рокфелер. Приет е принципът, че дейността в общността е почетна, движението на АА не приема и никакви външни дотации. Всеки алкохолик сам си плаща за своята трезвеност, впрочем не много. В края на сбирката се пуска кошничка или шапка и всеки дава колкото може: в Америка долар, във Франция – франк, в Полша също не много. Който няма, не дава, и никой няма претенции към него. С тези пари се плаща наемът на залата, купува се кафе, чай, сладки. АА е самодостатъчна и независима организация.

     АА не взема отношение по никакви спорни проблеми, дори не е против алкохола като такъв. Не се въвлича в никакви публични спорове. Не управлява лечебни центрове нито им дава името си. Единствената цел на движението на АА е да носи своето посланието на алкохолиците, които все още страдат.

     През 1939 година, когато от печатницата излизали първите екземпляри на „Библията“, в три групи – в Ейкрън, в Ню Йорк и в Кливланд – е имало сто непиещи алкохолици. Днес*(*Материалът е писан през 1985 г. (Бел. прев.))над милион и половина анонимни алкохолици се събират в близо сто хиляди групи  в почти всички страни по света.