Междувременно живи и здрави, обградени с уважението на другите, обичащи и обичани, повече от всякога щастливи, те са дошли на стадиона в Монреал да изразят своята благодарност. За да отпразнуват заедно празника в чест на живота, здравето, свободата и достойнството.
На 5 юли 1985 година на Олимпийския стадион в Монреал се състои тържествена сбирка на Анонимните алкохолици по случай петдесетата годишнина от създаването на това движение.
Три дни и три нощи в модерния Дворец на конгресите и във всички по-големи хотели на Монреал се правят сбирки на АА. Закрити и открити; на английски, френски, испански и немски. По теми и без теми. Алкохолиците разговарят за организирането на службите на АА и обменят опит с лекари, прависти и работници в затворите. Говорят за това как е възникнало АА и как се развива извън Северна Америка.
През първия ден, в четвъртък вечерта, е организиран голям бал, за да танцуват, лудеят и се веселят до сутринта – без алкохол. Сред поканените е и Рут Хок, не-алкохоличка, която през 1939 година, като секретарка на Бил У., е преписала на машина оригинала на „Анонимните алкохолици“. В Монреал Ј връчват петмилионния екземпляр на „Библията“. В полунощ на същия ден в Гранд хотел започва сбирка нон-стоп, която продължава денонощно до неделя сутринта.
В петък вечерта се състои и голямата сбирка на Олимпийския стадион. Петдесет хиляди души посрещат с петнадесетминутни овации Луис, 94годишната вдовица на Бил У., основателят на АА. Именно тя работела вместо него и го водела по болниците, когато пиел. Именно тя освестявала първите алкохолици в нюйоркската група, която се събирала в техния дом. Шестнадесет години по-късно Луис основава Al-Anon, аналога на АА за семействата. В Монреал пристигат и няколко десетки хиляди участници в Al-Anon и Alateen; именно те носят на гърдите си табелките с червен цвят.
Луис говори кратко. Казва колко е щастлива, че още може да дойде до Монреал. Да види плодовете на зърното, в засяването на което е взела участие.
На следващия ден на Олимпийския стадион има концерт за участниците в Конвенцията, по време на който канадската певица Даниел Дорис, след като разбира, че за първи път участрват и поляци, десет минути пее на полски песента „Моя скъпа, аз те обичам“.
В неделя сутринта няколко хиляди алкохолици пробягват пет километра по улиците на стария град, а после на обяд 50 хиляди души още веднъж се събират на Олимпийския стадион, за да участват във финалната сбирка, посветена на духовното възраждане, каквото се получава обикновено с участието на Анонимните алкохолици.
На тези разнородни сбирки държат речи прекрасни оратори, познати на много аовци: Сибил Ц., трезва от над 40 години алкохоличка, която добре познавала основателите на АА; Ги Г. от Монреал, един от основателите на АА в Канада; Валтер С. от Венецуела; ораторът над ораторите Кланси Н. от Калифорния, чиито откровения, записани на касета, са отваряли очите на знаещите английски алкохолици във Варшава. И много други герои от 50-годишната история на АА. Всички те споделят своята благодарност и получават израз на благодарност от другите. Но най-горещо е приета Нанси.
Нейното изказване не е предвидено в програмата на Конвенцията. В събота вечерта тя участва в нон-стоп сбирката. Говори се по темата за самосъзнанието и за това, че то не помага в спирането на пиенето. След двадесетминутно встъпление думата вземат хора от залата. В края на сбирката става Нанси. Тя говори кратко. Разказва за жизнения си път. За детството си без баща и без чувства. За самотата, за търсенето на приятелство и чувства. За това колко добре се почувствала след първата чашка, а после и след наркотиците. Как най-напред Ј е било добре, а после по-зле и все по-зле. Докато накрая попаднала в АА, където намерила всичко, което търсела от детството си. „Вече видях толкова добро – завършва словото си Нанси, – а съм само на четиринадесет години.“
Днес, както и в миналото, преди да стигнеш до АА, трябва да изстрадаш много. Това не се е променило. Променило се е обаче самото „дъно“; тази промяна е най-големият успех на Анонимните алкохолици. Защото АА не само са помогна на милиони хора да възпрат болестта си, АА промени социалните представи за алкохолизма.
Когато алкохолизмът беше смятан за грях, алкохолиците се бореха до изнемога да докажат, че не са грешници. Губеха състоянието, работата, семейството и здравето си. Опитваха се да си отнемат живота. Половината си живот прекарваха в отделенията за алкохолици и въпреки това нищо не печелеха. Тези, които попадаха в АА, бяха само шепа от най-засегнатите от болестта.
Днес в Америка смятат алкохолизма за болест, а не за грях. Може би още не всички, но със сигурност тези, от които зависи най-много. От лекарите и учителите. От съдиите, полицаите и прокурорите. От духовниците и от хората, които професионално дават съпружески и семейни съвети. Всички те знаят, че алкохолизмът е прогресираща болест. Познават началните Ј симптоми; в състояние са да ги разпознаят много рано. Знаят, че най-ефикасният метод за възпиране на алкохолизма е АА. От всеки сто човека, които попадат в АА, една трета трезвее и повече никога не пие, една трета се връщат още веднъж или няколко пъти към пиенето, но в крайна сметка престават да пият, останалите никога не престават да пият. И въпреки че в АА все още попадат не повече от 10 процента от всички алкохолици, успехите на АА не будят съмнение: медицината успява да помогне едва на пет процента от пациентите с алкохолизъм; тези, които са в състояние сами да спрат да пият и да запазят трезвеността си, са шепа.
Лекарите знаят това и насочват пациентите към АА. В повечето щати са приети закони, задължаващи застрахователните фирми да покриват разходите за лечение на алкохолизма. Към АА насочват хората и прокурорите и съдиите. Особено младите, които са извършили престъпление под влиянието на алкохола или са известни с това, че обичат да си пийват. На тях съдията дава право на избор: лечение на алкохолизма, а после или АА, или затвор.
Например в Калифорния преди сбирката на АА част от участниците слага някакви листове в едно кошче. През почивката водещият ги подписва и ги връща след сбирката. Това са листове от съда: в Калифорния за първото и второто нарушение в пияно състояние – разбира се само ако няма жертви – вместо предвидения от закона арест съдът „наказва“ виновния с определен брой сбирки на АА. Една част си отбиват наказанието и се връщат към пиенето; някои впрочем може изобщо да не са алкохолици. Но поне научават какво може би ги заплашва в бъдеще. Значителна част от „наказаните“ обаче се убеждават, че АА може да им бъде от полза и остават за постоянно.
АА е признато и за ефикасна форма на превенция и реабилитация на престъпници. Връзката между алкохолизма и престъпността е очевидна: смята се, че почти половината от всички престъпници са хора, зависими от алкохол, наркотици, лекарства или от няколко неща едновременно. Сред рецидивистите броят на зависимите нараства до над 75 процента; за „нормалния“ човек наказанието е достатъчна поука да не нарушава вече законите, докато алкохоликът не управлява своите постъпки: излиза, напива се и отново се връща зад решетките. Макар че в последните години това се случва малко по-рядко: в американските затвори има близо1 500 групи на АА, в които са придобили и поддържат трезвеността си над 50 000 затворници.
Движението на Анонимните алкохолици – след едва петдесет години съществуване – е придобило пълноправно гражданство в Америка. Групи на АА има дори в най-малките селища. Някой е пресметнал, че от всяко място на Съединените щати можеш да посетиш някаква сбирка на АА само след няколко часа каране на кола. За няколко секунди можеш да позвъниш на телефона за контакти и да поразговаряш, ако изведнъж страшно много ти се прииска да пиеш. А дори и там, откъдето не можеш нито да стигнеш с кола, нито да позвъниш, можеш да получиш помощ. В много американски самолети по високоговорителите може да прозвучи въпросът: „Има ли сред пасажерите познати на Бил У.?“ Ако в този самолет лети анонимен алкохолик, той веднага разбира, че някой се нуждае от помощта му. В самолета на алкохолика му се приисква да пие почти инстинктивно.
