Алкохоликът прилича на дете. В полето на съзнанието му доминират две понятия: АЗ и ИСКАМ. Той не е отговорен; вместо упорито да гради съдбата си, предпочита да манипулира другите, за да изпълняват неговите капризи. Дълбоко в себе си той е страхливец, бои се да застане очи в очи с живота; предпочита другите да работят за него. Дори ако не винаги е егоист, винаги е егоцентрик, мисли и говори изключително за себе си и изобщо не му идва на ум, че някой може и да не се интересува от него. Не може да се примири, че някой не иска да изпълни желанията му. Всяко „не“ приема като лична обида. Не може да се примири дори с нормалното съпротивление на материята: с това, че не всички желания и намерения на човек могат да бъдат осъществени. Когато не получи бонбон, детето плаче; алкохоликът – пие. С времето незрелостта на алкохолика става все по-голяма. Вместо да съзрява емоционално и духовно, той губи способността да изразява чувствата си. Не знае какво да прави с тях. Как да каже: „ядосан съм“ и как – „обичам“. Задушава чувствата в себе си, особено негативните: злост, обида и преди всичко страх. А когато те се натрупат прекалено много – пие, а после буквално избухва: изхвърля всичко от себе си, най-често в агресивна, деструктивна форма.
Алкохоликът си е същото дете, независимо дали в момента пие, или не. Анонимните алкохолици определят това още по-драстично и казват за себе си, че са били пияни дори по време на дългите периоди на въздържание. Когато още пиели, като другите смятали, че алкохоликът може да бъде или пиян, или трезвен. Днес знаят, че алкохоликът може да бъде пиян и без капка алкохол в организма си. Тогава е пиян „на сухо“: не пие, но мисли, чувства и реагира по същия начин, както когато е пил. Чувствата, с които не може да се справи, го водят към следващото пиянство. Анонимните алкохолици при предишния си начин на живот често са били „пияни на сухо“. В прекъсванията между пиянските си запои; когато са пиели антикол и когато са имали имплантиран есперал. Днес те не се учудват, че после винаги са се връщали към пиенето. Та нали по принцип никога не са били трезви. За тях трезвеността е започнала горе-долу след три месеца пребиваване в АА. Когато са виждали, че самото въздържание не е всичко. Че не могат да се справят с живота. Че семейните отношения вместо да се подобрят, стават още по-лоши. Че самите те са още по-раздразнителни, че в тях има все повече злоба. Много им се иска да се напият. Но другите анонимни алкохолици, които сами са минали вече през това, им казват, че изобщо не трябва да пият. Че вместо да пият, могат да започнат да променят самите себе си. Да съзряват.
Придобиването на зрелост е целта на програмата на АА, на т.нар. Дванадесет стъпки, изучавани последователно от непиещия алкохолик с помощта на други аовци. Изучавани на сбирките и вкъщи, в кафетата и по телефона; винаги и навсякъде, където двама непиещи алкохолици разговарят помежду си. И то не само за алкохола.
Единствено в Първата стъпка се споменава за алкохола, за това, че е време да престанеш да се бориш и да признаеш своето безсилие, за това, че поради пиенето човек губи способността си да управлява собствения си живот. Преминавайки през тази стъпка, алкохоликът разбива своята система на отрицания, което е задължително, но не достатъчно условие за поддържане на трезвеността. Сега той трябва да пречупи собственото си его, което не му позволява да се примири със света, с другите хора и със самия себе си. За това служат следващите единадесет Стъпки, които са преди всичко програма за духовно развитие. Целта на това развитие е „спокойствие на духа, за да се примириш с това, което не можеш да промениш; смелост, за да променяш това, което може да се промени, и мъдрост, за да различиш едното от другото“.
Спокойствие на духа, смелост и мъдрост не се постигат след няколко си там години изучаване на Стъпките и не остават веднъж завинаги. За спокойствие на духа, смелост и мъдрост трябва да се бориш винаги, всекидневно. Алкохоликът трябва да се бори за тях особено упорито, тъй като до края на живота си няма да се отърве от рефлекса да си пийне в трудни психически ситуации и тъй като никога няма да придобие контрол над алкохола. Поради това програмата на АА не е някакво еднократно лечение, а по-скоро начин на живот – за всеки ден, за цял живот.
Калерво излъчва душевно спокойствие и безметежност. Калерво е финландец, в АА е от 15 години. Напоследък ходи на сбирки четири-пет пъти седмично. Запитан защо го прави и дали изобщо вече е алкохолик, Калерво казва: „Алкохолик ще бъда винаги. Ако престана да бъда, спокойно мога да изпия чашка или две. А ако изпия дори капка, скоро ще пия така, както преди. Не познавам бивш алкохолик, затова пък познавам много непиещи алкохолици“.
Калерво ходи на сбирките, за да поддържа трезвеността си. За него трезвеността е дар, не еднократен, а непрекъснато даряван, и условието за непрекъснатото получаване на този дар е той да се дарява на другите. Калерво ходи на сбирките и за да може да се справя с живота. Защото продължава да има трудности със своите емоции, със своето мислене. Каквато и неприятност да се случи, у Калерво веднага се натрупват негативни емоции и лоши мисли. Той ги взима със себе си на сбирката и там те по някакъв магичен начин се изместват от оптимизъм, позитивни емоции, добри мисли. Понякога, ако нещо го потиска дълбоко, той разказва за това на сбирката. И още докато говори, се дистанцира, вижда, че повечето от неговите проблеми водят началото си от собствената му глава, от неговите мисли. Когато другите споделят с него собствения си опит и надежда, Калерво забравя за грижите. Излиза пречистен; може да живее нормално в един нормален свят.
Питам какво за Калерво е най-трудно днес, след петнайсет години трезвеност. Отговаря, че две неща. Толерантност към другите – както непиещите, така и пиещите. Да се научи на това да не се опитва да променя, да поправя, а да им дава правото на собствени, дори и скъпо струващи грешки. А още по-трудно е създаването на наистина партньорски, освободени от чувство за вина, съжаление, обиди и прекомерни очаквания, отношения в семейството, със съпругата, която много обича и която също много го обича.
Питам още Калерво какво най-много цени в АА освен самата трезвеност. Отговаря, че това са промените в тези области на живота, които привидно не са свързани с алкохола. „Когато започнах да трезвея и да ходя на сбирки, разбрах, че ще трябва да променя своите жизнени идеали. Знаех, че трябва да съм имал много лоши идеали и убеждения, поради които и пиех. Не знаех обаче, че с времето ще променя всичките си убеждения. Че най-„пияни“ са били тези, които смятах за добри: да правя кариера и богатство, преди всичко да работя, работата и кариерата да са отдадени на семейството, да му дам и душата си. Днес се промениха много мои вкусове, дори в областта на литературата и изкуството; интересуват ме съвсем различни от преди неща.“
Приятелите, които помнят онзи Калерво – от преди петнайсет години, казват за него: „Интересно, той е абсолютно същият както преди, но е съвършено различен.“ А самият Калерво често повтаря, че е благодарен за това, че е алкохолик. На питащия ми поглед обяснява: Ако не бях алкохолик, днес със сигурност щях да бъда също така духовно, морално и емоционално деградирал, какъвто бях преди изобщо да съм изпил първата си капка алкохол. Вероятно щях да имам остра невроза или да попадна в лудницата. А така получих шанс. Защото благодарение на алкохолизма открих нещо, което ми позволява не само да не пия, но преди всичко да решавам проблемите, които никога не съм умеел да решавам. Нещо, което ми позволява да живея.“
Такива благодарни алкохолици в АА са болшинство. От 1950 година тези, които могат, се срещат на всеки пет години на конвенциите, за да изразят заедно своята благодарност.
В първата седмица на юли 1985 година е трудно да се отиде в Монреал. Местата в самолетите и автобусите са разпродадени още през февруари. През април бяха резервирани всички места в хотелите и всички къмпинги – не само в Монреал и околностите му, а също и в северните части на американските щати Ню Йорк и Върмонт навсякъде, откъдето може да се стигне до Монреал за 3 – 4 часа с кола.
От трети юли тон по улиците на Монреал задават усмихнати хора с табелки на гърдите. Повечето носят табелки със син цвят, някои – червени. На табелките са изписани името и първата буква от фамилията, под тях – градът и страната.
Най-много са американците. И канадците са доста. Но освен тях са пристигнали и няколко десетки хиляди и отвъд океана: от Австралия и Нигерия, от Индия и Аржентина, от Япония и Полша. Почти от всякъде.
На пети юли вечерта на Олимпийския стадион в Монреал са се събрали над 50 хиляди човека с табелки. Според всяка логика една трета от тези със сините табелки трябва да са мъртви. Още толкова трябва да се намират в затворите или в психиатричните заведения. Останалите, презирани и отхвърлени, трябва да очакват подобен край.
