Сбирката ще учуди новака. Вместо мръсни пияници ще види спретнато облечени, сериозни, но радостни хора. В началото водещият ще попита кой не е от града и кой има по-малко от 90 дни трезвеност. И едните, и другите ще бъдат сърдечно посрещнати с ръкопляскания. След това събраните ще четат на глас някакви Стъпки и Традиции, не само напълно неразбираеми, но и изобщо несвързани с алкохола и алкохолизма. Новият дори може да си помисли, че се е объркал, но тогава някой ще започне да разказва историята на своето пиянство, с която той отново ще може да се отъждестви, и на оздравяването, което отново ще събуди неговата надежда. Когато първият говорещ приключи, хората от залата ще вземат отношение по това, което е казал. Това ще бъде много странна дискусия. Без никаква теория. Никой няма да казва, че нещо е някакво, никой няма да използва безлични изрази, че нещо „се прави“ тогава и тогава, че „се пие“в такива и такива ситуации, нито дори, че „се чувства“ това и това. Всеки много конкретно ще говори за това какво сам е правил и чувствал. Никой няма да каже, че някой няма право. Изобщо няма да има никакви от познатите на новака начини да се стигне до истината: хипотези, аргументи, доводи, контрааргументи и спорове. Никой нищо няма да оборва нито да защитава, всеки ще се старае нещо да допълни. Във всичките тези изказвания, взети заедно, новакът ще може да намери много неща за себе си, въпреки че никой няма да го поучава нито да му дава преки съвети. В почивката на сбирката (или след завършването), вярно, ще го наобиколят аовците с по-голям стаж, но само за това още веднъж сърдечно да го приветстват, да му дадат телефонните си номера, адресите и да кажат: „Звъни ми. Ако се почувстваш зле и ако се чувстваш добре. Но преди всичко, ако ти хрумне да се напиваш. Тогава се обаждай независимо колко часа през деня или през нощта е.“.
Всичко това много ще учуди новопостъпилия. Най-учуден обаче ще бъде от това, че всеки път, когато взимат думата, започват с формулировката: „казвам се…, аз съм алкохолик“. Та нали те вече не пият, някои дори от няколко десетки години. Значи вече не са алкохолици. И защо изобщо все още идват на тези сбирки?
Това ще разбере едва след известно време. Ако издържи, ще се убеди как постепенно го напуща влечението към алкохола; как престава да го жадува и същевременно да се страхува от тази жажда, престава изобщо да мисли за алкохол. Ще се почувства по-добре физически, а после и психически. АА ще му се харесва все повече, а самият той ще се чувства все по-сигурен в своята трезвеност. Сам ще започне да говори: „Казвам се…, аз съм алкохолик.“. Ще започне да помага на другите алкохолици от своята среда. Ще излъчва ентусиазъм.
И изведнъж, горе-долу след три месеца трезвеност, ще изживее тежка криза. Ще почувства, че без алкохола му е по-зле отколкото тогава, когато е пил. Може би отново ще започне да пие. Ако не се запие, или след запиването си се върне в АА, ще се убеди, че това, което с години му се е струвало невъзможно, тоест напрежението, е дреболия в сравнение с това, което го чака по-нататък.
Ще се убеди, че проблемът на алкохолика изобщо не е в алкохола.
В Ню Йорк се провеждат над хиляда сбирки на АА седмично. В Лос Анджелес и околностите му – близо две хиляди. В Мадрид – двадесет, в Париж като че ли около сто, а във Варшава – десет*(*Понастоящем (през 1992 година) четиридесет. (Бел. авт.)). В Ню Йорк сбирката продължава средно един час, а в Калифорния – час и половина. На някои сбирки се изучава „Библията“, на други Стъпките, а на трети – Традициите на АА.
Сбирките са открити или закрити. На откритите може да присъства всеки: алкохолик, член на семейството, лекар, духовник, някой, който още се колебае дали е алкохолик и дали АА може да му помогне. На откритите сбирки един или няколко говорители разказват своите истории на пиенето и изтрезвяването, с които новопристигналите могат да се отъждествят. Не-алкохоликът може да разбере какво чувстват алкохолиците и какво им дава АА. Тези с по-дълъг стаж споделят с новаците своя опит и надежда, намират непрекъснато потвърждение на смисъла от това, което правят, и си спомнят кошмара, от който са се освободили в АА.
На закритите сбирки участват само алкохолици, тоест тези, които сами се смятат за алкохолици. По време на закритите сбирки по-малко се говори за вчера и повече за днес. По-малко за пиенето и повече за живота. За това как се справят със собствените си страхове. Или със злобата. Как да се учат да обичат. Как да казват „не“. Какво да правят със страховете си към хората. Говори се също за това какво и кого конкретно и актуално нещо го тормози. За професионалните и семейните проблеми, за страховете, свързани с чакащото участника в сбирката пътуване и скандала с жената малко преди да дойде на сбирката. За това как е преминал денят. Участниците в тези срещи се познават добре, лесно могат да усетят всяко колебание в настроението на другия алкохолик. Тук могат да му помогнат, да го посъветват. Да разкажат как те самите са се справяли с подобни проблеми.
Закритите сбирки стават много необходими приблизително след три месеца в АА. Именно тогава, когато вече непиещият алкохолик болезнено си дава сметка, че неговият проблем никога не е бил алкохолът. Защото проблемът на алкохолика е неумението да се справя дълго време със самия себе си, със собствените си емоции и мисли на трезво, без алкохол. Това може да бъде разбрано лесно, като си зададем въпроса поради какво, а не защо алкохоликът пие.
Нормалните хората пият алкохол, защото им е вкусно, за компания или защото го изисква обичаят или ритуалът. Някои хора намират допълнителна полза от алкохола. Например пият, за да се почувстват по-добре. Или да се разтоварят от стреса. Да намалят безпокойството. Да смекчат болката от съществуването. За малко да станат някой друг. Да избягат от самите себе си. Пият, защото не могат да се справят сами с неприятните чувства, мисли, съмнения.
Понякога успяват в това. Когато човек си пийне, се чувства по-добре. Не чувства болки и страдания. Преодолява плахостта си. По-лесно му е да каже нещо. В състояние е да започне да танцува, да пофлиртува. Да почувства близост с другите. Да повярва, че другите го приемат и да приеме сам себе си.
На такива хора алкохолът помага да живеят. При това действа бързо и не ги кара да полагат усилия: за да се почувстват добре и да бъдат доволни от себе си, не трябва да си дават зор – та нали е достатъчно да изпият няколко чашки. Който е открил тази магична сила на алкохола, е възможно да започне все по-често да посяга към чашката. С времето може да започне да пие всеки път, когато се ядоса, при малките неуспехи и, разбира се, също и от радост. По принцип мъчителното придобиване и развиване на умението да се справя с емоциите престава да бъде необходимо, защото го замества алкохолът. Тоест човек престава да съзрява: процесите на формиране на емоционалната устойчивост се преустановяват. Оттук всяка неочаквана промяна в емоциите – тъга и злост, страх и радост – ще бъдат прекалено силен стрес, за да може да ги преживява без алкохол. Това обяснява привидно непонятния факт, че алкохоликът се напива в най-малко подходящите моменти: когато например трябва да се яви на изпит, да спази важно обещание или да вземе важно житейско решение. Решението или изпитът водят до повишено нервно напрежение, с което алкохоликът не може да се справи самостоятелно. Той трябва да пие и именно в това – освен физиологичната непоносимост – се състои неговата зависимост от алкохола.
Лекарите и учените, занимаващи се с алкохолизма, са съгласни с това, че общата отличителна черта на алкохолиците е емоционалната незрялост. Анонимните алкохолици са убедени, че емоционалната незрялост е нещо повече от отличителна черта; това е същността на тяхната болест.
Детето се чувства като център на вселената. Изпитва глад и иска незабавно да го утоли: плаче, докато не получи храна. С плача, а понякога и с други средства детето налага волята си на своето обкръжение. То трябва да прави това, защото е напълно зависимо от обкръжението си, от което едновременно се и страхува. С течение на времето детето започва да си дава сметка, че на света има и други хора, а тяхното съществуване слага граници на неговите капризи. Че не може винаги да е център на вниманието. Че не всички негови желания трябва да бъдат изпълнявани моментално, а някои няма да бъдат изпълнени никога и то трябва да се примири с това. Че не трябва и че изобщо не може да налага волята си на другите. Като развива механизма за самоконтрол, порастващото дете става все по-самостоятелно, съзнавайки, че съдбата му зависи във все по-голяма степен от него самото, а не от обкръжението. Престава да се страхува от обкръжението, от другите хора и от непознатото. Възрастните хора се характеризират с умението си за самоконтрол, смелостта и отговорността за своите постъпки и за съдбата си.
