ОТ АВТОРА

     Събраните в тази книга скици и разговори са създадени в годините 1985 – 1990. Те са обединени от обща тема: здравеенето* от алкохолизма с помощта на Дванадесетте стъпки, разработена най-напред от общността на Анонимните алкохолици, а после прилагана в много професионални центрове за лечение на зависимостите. Точно взаимоотношенията между професионалното здравеопазване и общността на АА са втората главна тема на тази книга.

     Анонимните алкохолици удивиха света преди всичко със своята ефективност. Те намериха начин да се справят с тази безнадеждна и неизлечима болест. И макар че алкохолизмът не стана излечим, благодарение на АА той престана да бъде смъртоносна болест. Оказа се, че с него може да се живее, и то дори щастливо, при условие, че се приеме фактът на болестта и се промени начинът на живот.

     Анонимните алкохолици са открили по метода на пробите и грешките, че алкохолизмът не е грях нито болест на волята. Те са се убедили, че алкохолизмът не е само физическа зависимост към алкохол, но също така болест на мисленето и чувствата, срещу която ефикасно могат да помогнат едукативно-терапевтичните методи и духовното развитие. Те са стигнали до извода, че алкохолът изобщо не е основният проблем на алкохолика, а също и че лечението не свършва в момента на спирането на пиенето; тъкмо обратното – едва тогава то започва. Проблемът на всеки алкохолик е емоционалната незрелост, неумението да се справя със собствените си чувства, с отношенията си с другите хора. Алкохолът е, от своя страна, деструктивно средство за справяне с живота. А тъй като спирането на пиенето само по себе си не решава проблемите на болния, то почти неизбежно води до поредния запой.

     Здравеенето изисква нещо повече от самото въздържание. То изисква промяна на самия себе си, съзряване. Програма на такава промяна на самия себе си съдържат Дванадесетте стъпки на АА. Такава промяна е почти невъзможна за сам човек, затова е необходима и подкрепата от страна на други непиещи алкохолици. При това тази промяна е много бавна, тъй като обхваща всички сфери на живота на болния, не само поведението, а също така и начина на мислене и преди всичко реакцията спрямо своите емоционални състояния. Като резултат –  след години трезвеене, алкохоликът е „абсолютно същият както преди, но съвършено различен“, както казват приятелите ми за един от непиещите алкохолици.

     Различните аспекти на болестта и процесите на здравеене в интерпретацията на АА са подробно описани на страниците на тази книга. Тук обаче си струва да се отбележи, че тази интерпретация се различава коренно от всичко, което може да каже по темата за алкохолизма медицината. Нещо повече, тя дори може да изглежда несъответстваща на самата парадигма на научната медицина. Толкова противоречаща, че е предизвиквала – и често продължава да предизвиква – многобройни конфликти между средите, свързани с АА и света на науката. Смятам, че тези конфликти не трябва да се прикриват. Тъкмо напротив – добре е те да бъдат показвани и да се замислим над техните източници. Затова, забелязвайки какво разделя тези две среди, да разработим, без да сравняваме, най-важните цели и методи на въздействие, които са им общи.

     Поради естеството на моята професия над десет години се занимавах с наука и с принципите, на които се основава научната дейност. По тази тема съм написал много трактати и четири тома разговори с прочути учени от цял свят. Така че, когато няколко години по-късно се сблъсках с движението на Анонимните алкохолици, не можах да се начудя колко много неговите принципи се различават от научната парадигма.

     Първият елемент на тази парадигма е контролът. Науката има за цел да опише действителността; приложните науки, а медицината е една от тях, използват научното описание, за да променят действителността в съответствие с човешките потребности. Същността на съвременната медицина е интервенцията с помощта на лекарствата или скалпела, за да бъдат отстранени огнището или източникът на болестта. Следователно медицината трябва да установи източника на болестта, протичането £ и начина на интервенция. Организмът на пациента е предмет, върху който медицината извършва лекуващата операция.

     Анонимните алкохолици не търсят източниците на болестта, не питат защо някой пие, не извършват операции, не предписват хапчета. Те не обещават излекуване на болния от някого или от нещо, дошло отвън. За тях болният е субект на лечението – не лекарят ще трябва да го поправя, а той самият трябва да промени себе си, като лекарят или терапевтът трябва да му помогнат в това.

     Естествено медицинските средства и методи са задължителни при детоксикацията. За лекаря тази операция е равнозначна с лечението; именно детоксикацията е главното занимание в много отделения за алкохолици. За Анонимните алкохолици детоксикацията, от друга страна неизбежна, няма обаче много общо с лечението на алкохолизма; тя е само отстраняване на ефектите от алкохолното натравяне, което, от своя страна, е често последствие на нелекувания алкохолизъм. Разбира се, детоксикацията е необходима, но тя е етап, предхождащ истинското лечение на зависимостта.

     Друга медицинска операция е даването на антикол или имплантирането на есперал, което дори физически наподобява на операция. Лекарите, които прилагат тези средства, вярват, че помагат на болния да си възвърне „волята да не пие“, а чрез нея контрола над алкохола. Подобни цели си поставят и хипнотизаторите, специалистите по бодене на нерви или тези лекари и учени, особено във Великобритания, които търсят чудотворни хапчета или друг начин на обучаване на алкохолика за контролирано пиене. Така че да може като другите да изпие няколко чашки и да не се напие.

     Анонимните алкохолици смятат, че няма начин да се възвърне контролът над пиенето. А самият антикол или есперал не може да бъде ефективен, защото не помага на болния да промени себе си. От собствен опит те знаят, че болният алкохолик мечтае за възвръщане на контрола. Условието за оздравяване е точно обратното – признанието, че няма начин да се възвърне контролът. Едва след признаването на липсата на контрол той може да започне да здравее.

     Вторият, след контрола, елемент на научната парадигма е теорията. Науката трябва да създаде теоретичен модел на болестта и оздравяването. За тази цел науката трябва да опознае причинно-следствените връзки. Опознава ги, като непрекъснато поставя въпроса Защо?. За научната медицина, а също и за психологията, основна роля в изграждането на теоретичния модел на алкохолизма играят въпросите: Защо алкохоликът пие? или Защо някои пиещи стават алкохолици?.

     Анонимните алкохолици отхвърлят тези въпроси. Те са си ги задавали много години и в отговорите не са намирали лекарство, а най-често оправдание за поредното си напиване. Вместо Защо пие? Анонимните алкохолици се съсредоточават над Какво да направи, за да не пие?. Но тези техни съвети не са обосновани от никаква теория: в така наречената „Библия“ първите непиещи алкохолици споделят какво на тях самите им е помогнало да запазят въздържанието си. До ден днешен новопостъпилите в АА се учат да приемат тези съвети без доказателства, на вяра. А учените трудно се съгласяват с вярата.

     Третият елемент на научната парадигма е експериментът и емпиричното потвърждение. След формулирането на хипотезта ученият извършва експерименти. Ако те бъдат успешни, хипотезата става теория. Тогава теорията се верифицира емпирично: дали обхваща всички случаи, дали действа винаги. Ако да – тогава теорията става закон, от който могат да се правят по-нататъшни изводи. На него може да се опре практическото прилагане на науката.

     В областта на алкохолизма в много научни лаборатории се правят много сложни експерименти. Изследва се устойчивостта на различните организми към алкохола и се определя смъртоносната доза за различните видове експериментални животни. Изследва се зависимостта и унаследяването на зависимостта – при мишките, плъховете и кучетата. Създават се много сложни апарати, които могат да открият извън всякакво съмнение, че някой е пил алкохол и колко е изпил.