ЛИЧНОСТТА НА АЛКОХОЛИКА.

НЕГОВОТО СЕМЕЙСТВО.

Разговор на Халина Зажецка с д-р Ева Войдило-Оша­тинска, психолог

     Д-р Ева Войдило-Ошатинска работи в Иститута по пси­хиатрия и неврология във Варшава. Тя е също така директор на Регионалната програма „Alcohol & Drug” на Фондация „Стефан Батори”. Авторка е на многобройни публикации, в това число на познати и в България книги за зависимост и съзависимост (като напр. „Избирам свободата”, „Вдигни глава”, „Да оздравееш от за­ви­симостта”). Като клиничен психолог се занимава главно с ле­че­нието на алкохолици, както и с помагане на съзависимите членове на техните семейства.

     Имат ли алкохолиците някакви общи черти на харак­тера? Може ли да се говори за алкохолна личност?

     Някои изследователи смятат, че именно „изкривената” лич­ност е причина за алкохолизма. Според мен това мнение е доста неоправдано. Със сигурност обаче в напредналите стадии на болестта е видима деформацията на личността. Алкохолиците са обикновено незрели емоционално, често проявяват искания и претенции към целия свят. Много е писал за това Бил У., създател на общността Анонимни алкохолици. За доминираща черта на хро­ничния алкохолик той смята чувството за всемогъщество. Разбира се, алкохоликът няма никакви реални основания да вяр­ва в големите си възможности. Иска обаче да контролира всички и всичко. Приема, че волята му е достатъчна. Това е позиция от типа: „Така трябва да бъде, защото аз така искам!”.

     В неговите взаимоотношения и очаквания спрямо другите хора този тип мислене също присъства: „Трябва да бъде както аз искам и точка!”. Ако здравият емоционално човек се нуждае от помощ, моли другите за нея. И се старае да не причинява про­бле­ми на хората около себе си. Пиещият алкохолик се интересува само от един човек: от самия себе си. Той не моли за помощ, а я изисква: „Направи го, защото аз имам нужда от това”. Дори ако умее да формулира това искане с по-учтиви думи, мисли точно така. Изпълнен е със суета, самолюбие и егоцентризъм. Убеден е, че светът се върти около него.

     На какво се дължи подобно възприемане на дей­стви­тел­ността?

     На убеждението на алкохолика, че той притежава някакви по-големи права и привилегии от останалите хора. Желанието му за надмощие е много силно. Същевременно обаче характерна чер­та на личността на алкохолика е зависимостта от други хора. Това може да изглежда парадоксално, но е точно така. Нека по­гледнем например едно семейство, в което пиещият съпруг до­ми­нира над жена си. Той има власт над нея и изисква изпълняване на своите нареждания („Така трябва да бъде!”). От друга страна той много добре знае, че без жена си няма да се справи. Нали тя се грижи за него, тя крие неговите пиянски изцепки, тя носи пари вкъщи. В то­зи случай мъжът е зависим от жена си. И колкото повече се чувства зависим, толкова по-често трябва да се убеж­дава, че тя ще направи всичко, каквото той каже, че няма да се разбунтува и да го изостави.

     За да подчини другия човек, пиещият алкохолик прибягва към манипулации, а дори и към насилие – психическо или физи­ческо, често и към двете. Обикновено той не е в състояние да създаде с някого партньорски взаимоотношения, защото това изисква емоционална зрялост. А хроничният алкохолизъм върви ръка за ръка с незрялостта. Човек, който е незрял, е също така без­отговорен, не се идентифицира със социалните роли, съответ­ни за възрастта му. Не е трудно да срещнем сред алкохолиците петдесетгодишни „мамини синчета”, неспособни да създадат соб­ствено добро семейство. За незрялост говорят и нереалистичните очаквания, позиция от типа „или всичко, или нищо”.

     Осъзнава ли пиещият алкохолик тези свои черти и то­зи си начин на функциониране? Способен ли е на честна само­оценка?

     Абсолютно не. Според собствените си представи той е по-добър от другите хора и повече от другите заслужава почит и ува­жение. Той е страстен критик и суров съдия, който „вижда трес­ката в окото на ближния си, а не вижда гредата в собственото си око”. Алкохолизмът е болест на измама и отрицание. Дори в ситу­а­ция­та, когато вече не може да лъже относно пиенето си, алко­хо­ликът си обяснява, че точно него не го заплашват никакви по-сериозни последици – той е различен, изключителен.

     Идва обаче момент, в който алкохоликът изживява ужасни страдания, започва да се страхува от смъртта. Тогава взима реше­нието да се лекува.

     С течението на време започва да разбира необходимостта от коренна промяна на своето мислене и поведение. Никой не мо­же да запази трайна трезвеност, ако не се справи с недъзите на ха­рак­тера си.

     Професионалната терапия доставя на пациента знания за алкохолната болест и за самия него. Изтрезнелите алкохолици започват да придобиват способността за честна самооценка, а след това и за по-дълбоко самопознание. Програмата на 12-те стъпки на Анонимните алкохолици набляга силно именно върху необходимостта от премахване на пороците на характера. Чак пет от 12-те стъпки засягат този проблем.

    Със сигурност това не е лесно – да се лишиш от суетата, егоцентризма, самозалъгването... Трезвеещите алкохолици, с които говорих, разказват за това, как са работили и работят върху себе си. Отначало малко от тях са разбирали смисъла на Шестата стъпка на АА: „Напълно се отдадохме на Божията милост да изправи всички наши слабости”. Съмнение буди тук думата „всички” – съществуват ли хора без слабости, без отрицателни черти на характера? За какво става въпрос? За невъзможната промяна на човека в ангел?

     Нека не бъркаме понятията. Слабостта на характера ни тук не означава някаква безвредна привичка. Това е черта, която ни отнема вътрешното спокойствие, предизвиква усложнения в живота ни, не ни позволява да живеем щастливо, причинява страдание на други хора... Списъкът е наистина дълъг. Посочете, моля, три такива черти, аз ще добавя следващите три...

   Нечестност, лицемерие, завист.

   Критикарство, недоброжелателност, клюкарство.

   Ревност, скъперничество, егоизъм.

   Разточителство, вероломство, недобросъвестност.

   Надутост, недостойнство, непочтеност.

   Манипулиране на хората, лъжливост, цинизъм.

   Страхливост, свадливост, патетичност.

   Липса на емпатия, наивност, неискреност.

   Неточност, некоректност, избухливост.

   Отмъстителност, безразличие, пресметливост.

   Истеричност, използване на хората, липса на чувство за хумор.

   Злорадство, безотговорност, нетолерантност.

   Унилост, суета, вулгарност.

   Безчувственост, мързел, нетърпеливост...

     Вижте колко добре ни върви, а списъкът все още е не­пъ­лен. Да не би някоя от тези отрицателни черти да е безразлична за качеството на живота ни? Или по-малко вредна? Може би доста невинно звучи например „неточност” – при условие, че някой чака нас цял час на студа, а не ние него. Вероятно би могло да се живее с някой лишен от чувство за хумор. Но колко по-малко жизне­радост ще изпитаме!.. Нали такива хора обикновено се отнасят към себе си ужасно сериозно и все подозират, че другите се смеят на тях, а не към тях.