Д-р Георги Арсенов

главен асистент в Националния Център по Наркомания в София

АЛКОХОЛНИ ПРОБЛЕМИ И ПЪРВИЧНА ЗДРАВНА ПОМОЩ

     Спецификата на българската култура нарежда българското общество сред тези с висока консумация на алкохол на глава от населението — 35-40 л алкохол годишно. Това е една впечатляваща компания, където се намират страни като Франция, Италия, Обединеното кралство, Скандинавските държави. За съжаление при такава алкохолна консумация са изразени в по-висок процент и заболяванията, свързани с ексцесивната алкохолна упо­треба, а и много други заболявания, където злоупотребата с алкохол е потен-циращ фактор за развитието им. Широки и представителни изследвания на алкохолната проблематика в България, проведени през 70-те и 80-те години от проф. Т. Станкушев и колектив, показват, че в България, подобно на другите страни от гореупоменатата група, около 5% от населението е алко­холно зависимо, а злоупотребяващите в широк смисъл могат да достигнат 40%. Въпреки временния спад около края на 80-те и началото на 90-те години, понастоящем в България проблемът се е завърнал към предишния си размер. Ето защо алкохолната злоупотреба и зависимост са били, и в обозримото бъдеще за съжаление ще останат, първостепенна грижа пред българското здравеопазване. Как трябва да отговори на това здравната система — уместно е да се разделят нивата на здравни грижи според обема им и специализираността им — общопрактикуващите лекари и специ­алистите непсихиатри да провеждат интервенции към злоупотребяващите с алкохол, психиатрите да се грижат предимно за тежко злоупотребяващите и зависимите, развиващи съпътстващи психиатрични проблеми, а специ­ализираните наркологични звена и програми да се грижат за тежко зави­симите пациенти с разгърнат спектър от психиатрични, психологични, социални, соматични, неврологични и друг тип усложнения.

     В нашата страна напоследък се налага професионалният мит, че с алко­холните проблеми трябва да се занимават само специалистите по зави­симости и психиатрите. Ефективното подхождане към проблема, което изисква да се достигнат всичките тези разглеждани широко 40%, не може да се осъществи без участието на общопрактикуващите лекари и специ­алистите непсихиатри.

     Фокусирайки се по-нататък на работата, която е подходящо да извършват общопрактикуващите лекари и специалистите непсихиатри, трябва веднага да отбележим, че това не е от приятните професионални занимания за колегите и е добре да открехнем леко завесата пред съпро­тивите на лекарите, съобуславящи тази нежелателна нагласа. Практиката показва, че такива са и нагласите на лекарите в страните от гореупоменатата група. Ще си позволим да цитираме думите на английски общопрактикуващ лекар, които са поместени в известната статия по проблема на Thorn & Tellez, 1986: "...Едно от нещата, които се стремя да не правя, е да задавам твърде много въпроси, защото не искам да откривам купища факти, с които няма да мога да се справя. Може такъв подход да изглежда ужасен, но аз чакам, докато се появи нещо значимо, което да ангажира вниманието ми. Образно казано, не излизам на лов за зверове, с които няма да знам как да се оправям. Иначе аз ще губя всеки ден часове от времето си, за да се опитвам да се справя с това, което съм изровил. Ако би било ясно как да се погрижа ефективно за нещо, то тогава може би ще се опитам да потърся няколко такива пациенти...".

     Върху темата могат да се напишат няколко реда, а съвсем основателно — и няколко тома; ще се опитаме да направим първото. Най-общо казано такива пациенти заливат лекаря с негативни емоции и истории, които съвсем не изглежда да са предизвикани от стандартното учтиво посрещане и внимание, което лекарят дава и на другите пациенти, а те нямат такова поведение. Тогава и в лекаря се пораждат негативни емоции и мисли, които идват не от тази конкретна среща с този пациент, а от многото неприятни срещи и спомени за такива пациенти в миналото. Не е професионално, а още по-малко и терапевтично, да обвиняваме пациентите за страданието им, няма да помогне и да виним себе си за негативните си емоции и нагласи, но е полезно да ги откриваме и наблюдаваме, за да можем да ги контролираме, за да не пречат на професионализма ни, защото последното е най-голямата травма за добрия лекар. Такива замисляния за съжаление са табу и за повечето психиатри и нарколози, може би най-вече защото психологичните теории и аспекти на лечебния процес през една цяла близка епоха бяха част от упадачната западна идеология. Съпротивите да се работи с пациенти са сериозен сигнал за лекаря, че нещо в лечителското му май­сторство куца или че има нужда да разбере и направи нещо за пораждащите се у него неприятни емоции. Дори термините, с които тесните специалисти, клинични психолози и психиатри наричат тези процеси, звучат неясно и негативно — "пренос", "контрапренос", "синдром на изгаряне", и сигурно това е закономерно, защото дори и за повечето от тях тази област е "тера инкогнита". Но истинският лекар трябва да поставя лечебното изкуство над всичко и, ако има емоции, пречещи на терапията, да ги разпознава и да работи, за да ги премахва.

     Необходимо е ясно да се постави въпросът за отговорността за успеха на лечението. Решението да се търси помощ и промяна е отговорност един­ствено на пациента. Лекарят има отговорността навреме и правилно да разпознае алкохолните проблеми, да обясни, че спирането на алкохолната злоупотреба е възможно, и да предложи лечебни алтернативи. Когато за определения проблем бъде поискано, лекарят трябва да дава мнение и препоръки и да обяснява различните възможни терапевтични стратегии, но пациентът е този, който носи отговорността да се ангажира в лечението и, ако приема препоръките и предписанията, да ги осъществява в живота си.

     В основата на изграждането на позитивна терапевтична връзка е емпа-тията, като това означава всъщност пациентът да бъде приеман такъв, какъвто е, да бъде разбиран и да му бъде показвано искрено желание да му се помага. Лекарят трябва да се стреми постоянно да подкрепя в пациента разбирането, че последният може във всеки момент да направи позитивни промени, да се стимулира постоянно оптимизмът му, че нещата могат да бъдат по-добри.

     Ангажирането на пациента в лечението е развиващ се процес. Паци­ентите, злоупотребяващи и зависими от алкохол, често отричат или минимализират проблемите си с алкохола и отрицателните му въздействия върху живота им, които те или близките им изпитват, даже могат да вярват, че не се нуждаят от лечение. Мотивацията за лечение не бива да се разглежда като "черта на характера" на пациента, а като "състояние", върху което може да бъде повлиявано. Ниската мотивация трябва да бъде разглеждана като клиничен проблем, за който трябва да се работи и раз­решава, а не като причина да не се привлича пациентът за лечение. Амбивалентността на пациента към лечението трябва да се разглежда като нещо нормално. Трябва да се приемат и оценяват и малките промени и да се приеме моделът, че съществуват различни нива на готовност за промяна. Плановете за промяна трябва не да се налагат, а да се договарят с пациента.

     Накрая искаме да обясним защо отдаваме такова значение на това, пациентите злоупотребяващи с алкохол да бъдат лекувани и от общо-практикуващите лекари и специалистите непсихиатри. Изследванията по­казват, че това довежда до намаляване на алкохолната консумация при повече от 20% от злоупотребяващите. Като се обърнем отново към числата, а именно че три четвърти от населението посещава поне веднъж годишно личния си лекар и че от тях в широк смисъл 40% злоупотребяват с алкохол, това ще означава, че за една година 480 хиляди българи ще намалят количеството си консумиран алкохол. Това е цел, за която си заслужава да се работи.