A- A A+

     Има ли неща, които силно те демотивират?

     Много трудно се демотивирам, но има неща, които ме спират. След тренинга при моя Тай Чи Мастер осъзнах колко е важно да се забавям и да спирам. Преди имах усещането, че ако спра, светът ще свърши, че ще изпадна в депресия и кой знае какво още лошо ще се случи. Аз усилено работя върху себе си, развивам се и изпреварвам хората, света и времето даже. Понякога измислям някои неща, които са актуални след две години. Аз ги измислям, опитвам се да ги правя, но понеже съм преди времето, хората не ме разбират и трудно намирам съмишленици. Няколко пъти се опитвах през годините да се върна в България и да говоря за определени неща, но хората не знаеха, за какво говоря, в резултат на което си дадох сметка, че още не е дошъл подходящият момент. Както бързам, така е необходимо в един момент да спра, за да може времето да ме настигне. Тогава си идвам на мястото, узрявам и ми се случва всичко, на което му е дошло времето. Сега си давам тези почивки и празни пространства, тоест затварям се някъде и изчаквам. Докато изчаквам, съм в някакъв собствен Дзен, мога да готвя сьомга с аспержи, да пия розово вино, да задоволявам потребностите си. В днешно време спирането и забавянето са много важни.

     Как мислиш, кой е най-прекият път към щастието?

     Докато бях в обучение по Тай Чи и Чи гонг, моят Мастер ме учеше по едно изречение на година. Така че аз от него знам три изречения. Първото изречение е „Let go". Това означава „да оставиш" и ми отне много време да разбера какво означава. Аз съм човек, който постоянно се мести в различни държави, боравя с различни езици и не се привързвам към нищо, нямам никакви затруднения „да оставям". Мога да оставям хора, да оставям приятели, да оставям вещи. Отне ми доста дълго време да разбера какво значи

     „Let go". Оказа се, че това включва „да оставиш" и „да се оставиш", което означава да оставиш всичко и да се оставиш на себе си. Да влезеш вътре в същността си, в центъра и да бъдеш себе си. Това е всичко. Ако повярваш на подсъзнанието си, което е айсбергът отдолу и се довериш на него, то ще се погрижи за теб.

     Най-прекият път до щастието е да живееш в реалността. Във всеки един ИН има ЯН и във всеки един ЯН има ИН, тоест там, където си мислиш, че е абсолютно негативно и се е случило най-страшното нещо на света, може да съществува зрънцето, което да те обърне от другата страна. Нарича се „mindfulness" или „да се изпълниш със съзнание". В момента, в който се изпълниш със съзнание, ти си тук и сега и можеш да усетиш всичко, което се случва. По този начин се свързваш с подсъзнанието, а подсъзнанието няма представа какво е негативно и позитивно. Там нещата просто съществуват. Цялата ни опитност и всичко, което сме преживели с положителните и отрицателните оценки на съзнанието в подсъзнанието, може да се дефинира само с една дума - „опит".

     Хайде да направим един експеримент. Опитайте се да си усетите малкия пръст на десния крак, без да го мърдате, а просто насочете съзнанието си към този пръст. Това е една част от нас, която в момента усещаме. В ежедневието си въобще не се сещаме за малкия пръст на десния крак, а той е част от нас. Това е част, за която този, който ни е създал, е преценил, че имаме нужда. Ние имаме нужда от всяка една част на нашето тяло. Това не ви ли прави щастливи?

     Приемането е в основата на всичко, в момента, в който приемеш, 50% от работата е свършена.

Obraz48     Според теб през последните няколко години българите научихме ли се на емпатия и разбиране помежду си или по скоро обратното ?

     Според мен нито едното, нито другото, по този въпрос имам една съвсем различна теория. Българският език като цяло е много богат. В езиците, с които боравя, съществува думата „емпатия", докато в българския език тази дума е чуждица. В нашия език има думи, като: съпреживявам, съпричастен съм, съчувствам, съжалявам. Ние изпитваме различни нюанси на емоциите, които съпреживяваме с другите хора, което е „емпатия" на чуждите езици. Българският народ влага различен заряд в думите.

     Да вземем например думата съжаление. Всички казват „Аз не искам да ме съжаляват", но какво всъщност означава тази дума? Съжалението е ситуация, в която някой е загубил нещо и жалее, например, може да е загубил вещ, роднина, връзка или работата, докато идва друг човек и съ-жалее, съ-преживява тази загуба. Това естествено не означава да дойде някой, който да ни дава съвети или да ни отклонява от болката ни, а просто да се опита да почувства това, което ни причинява болка и да остане за малко съпричастен. Българите като цяло сме много съпричастни хора. Аз съм прекарала една по-голяма част от живота си в Швейцария, живеейки, учейки и работейки. В тази държава на емпатията се гледа от съвсем друга гледна точка. В Швейцария се държи много на личното пространство, дори това е издигнато в култ и швейцарците, за да не влизат в личното пространство, стават неемпатични.

     Емпатията е умение и се учи. През последните два месеца всеки уикенд съм извън София и посещавам българските села, като разговарям с бабите, дядовците и местните хора. По отношение на емпатията тя се среща точно по тези места, а София не е показател, защото в столицата ние живеем в неврозата на властта. Столичани живеят в забързан, невротичен ритъм, който отстъпва място на съпреживяването и съпричастността: „Докато намеря време да те изслушам, мога да ти дам няколко бързи решения на проблемите ти и няколко ценни съвета. Предпочитам така да постъпя защото ще ми отнемеш от времето." Когато говоря за емпатията в българите, имам предвид хората в цялата страна, не само в София. Смятам, че българският народ е силно съпричастен.

     Кои според теб са основните „бъгове" в психиката на съвременния българин?

     Искам да уточня, че мен ме нямаше дълго време в България и се завърнах преди три години. Старая се да наблюдавам българите от различни позиции, от една страна, като българка, от друга, като страничен наблюдател, за да мога да си направя необходимите изводи. Има някои основни неща, които в България не са ясни - например асертивността. Ние не разбираме асертивността. При нас се преминава от пасивност към агресивност или обратното. Думата асертивност отново е чуждица, която означава отстояване на позициите, без да обиждаш другия. Асертивността е действие, при което аз изказвам собственото си мнение или позиция, защитавам тази позиция , без да обиждам другите и се съгласявам, че има друга гледна точка и друго мнение. Да се съгласим, че сме на различни позиции.

     Разбирането за асертивността започва с осъзнаването, че аз имам право да сменям своята позиция, нещо което също е доста неразбираемо за българина: „Ти вчера ми каза това, а сега ми казваш друго нещо" - „Да, вчера имах тази информация и бях в тази позиция, днес имам повече информация и съм на друга позиция." Ние, българите, гледаме на хората, които често си променят мнението, с лошо око и ги наричаме дори „фурнаджийски лопати", тоест хора, на които не може да се разчита. За нас честата смяна на гледната точка е нещо негативно, а това не е така. Когато разполагам с определено количество информация, на базата на нея взимам решение за своето поведение, но в един момент добивам повече информация и имам правото да сменя своята позиция и мнение. Важно е да ни бъде ясно какво значи умението асертивност, за да бъдем прощаващи към себе си.

     Каква цена си готова ти самата да платиш за една по-различна България?

     Аз вече я платих тази цена, защото 20 години живях извън България. Аз не съм емигрант и не съм бягала от България, защото не ми харесва или защото отричам българското. На мен не ми стигна ученето. Тогава, когато започнах да се ориентирам към психология и да се интересувам от различни видове обучения, в България още липсваха тези възможности. Знаейки чужди езици, за мен беше важно да си избера кой да ме обучава. Минах през различни школи и не от всички съм си взела дипломите, но си взимах ценното за мен от всеки един метод, за да създам мой собствен подход накрая. Когато се върнах тук преди 3 години, беше ми останал само един приятел отпреди 20 години. Всички мои приятели или живеят извън България, или са жертви на някои събития, които са се случили тук.

     Как си представяш България след няколко години?

     Всъщност България е много променена. Когато се завърнах, се наложи да премина през цялата администрация и бях много впечатлена от тези хора. Навсякъде бях приемана от усмихнати млади хора. В КАТ дойдоха да ми се извинят, че са свършили номерцата в приемната. Всички хора, с които се наложи да разговарям, бяха усмихнати и любезни. Аз не срещнах никакви перипетии с българските институции, подобни на тези, за които говорят всички. Вярно е, че самата аз имам позитивно отношение към хората и те ми отвръщат със същото. В момента, в който успея да изпълня петгодишния си бизнес план, предполагам, че осъзнаването за ЕИ на хората и осъзнаването за начина, по който се отнасяме един към друг, ще бъде на едно много по-високо ниво, дори от осъзнаването на чужденците, които се движат с много по-бавни темпове. Все пак идвам от Швейцария и от Сингапур и смея да твърдя, че българите като цяло сме много по-способни. Имам частни клиенти, които след 3-4 сесии достигат определено осъзнаване и те с лекота се справят с проблема си без да е нужно повече да работим.

     Какво предстои на Поли Фистолера през следващата една година?

     Аз съм доста дисциплинирана и едно от нещата, на които съм се научила благодарение на собствената си дисциплина, е планирането. Преди години не можех да планирам какво ще правя до края на деня, пък да не говорим за бъдещето ми. Сега вече осъзнах какви ползи ми носи планирането и от доста години планирам, като се движа със строги бизнес планове. Когато се прибрах в България преди три години, си направих тригодишен бизнес план. В момента съм на края на третата година и съм си изпълнила всичките точки, дори съм преизпълнила някои от тях. През лятото бях на един рит-рийт, от който се бях вдъхновила и си казах, че ще започна да правя обучения още от октомври. Веднага след това се спрях и си дадох сметка, че бързам. По тази причина се фокусирах върху плана си до края на тази година и осъзнах, че от януари ще стартира другия ми бизнес план. В момента, в който се спрях, се запознах с човека, който ми откри нови хоризонти за следващите 5 години. Така че на този етап съм в процес на подготовка на новия ми петгодишен бизнес план. Той включва сертифицирани обучения за професионалисти, на които да се предоставят инструменти за ЕИ, които те да внедряват на работното си място. Хубаво е да се прокарат няколко програми за ЕИ в университетите. В момента заминавам на една среща, конференция в Испания, на която ще се обсъжда създаването на програми за осъзнаване и развиване на емоциите при младежите и юношите. Целта е да се започне работа по ЕИ още в младежките години. Като цяло за близките пет години имам много планове, намерих хора, с които да работя на всички фронтове и нашата идея е европейските програми да ни помогнат в тези начинания.

Obraz49     Какво послание ще оставиш на всички нас, хората, които четем твоето интервю?

     „Аз съм прост човек и правя прости неща. Светът е прост и нещата са семпли. Ако успяваме да се връщаме към простотата, нещата ще загубят драматичния и негативен оттенък."

Интервю: Марина Лютова

Източник: mastermind.bg

Повече информация за Поли Фистолера и BI-SEI: www.bi-sei.com

Pin It

АркА, брой 14, 2016/2017 г.

arka014

АркА

брой 14, 2016/2017 г.

Редакция: Анна Швед

Превод от полски: Йорданка Илиева-Цъган, Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Снимки, графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

Редакцията на "Арка" не отговаря за точността на данните, поместени в статиите, изпратени от България,

нито за представените в тях възгледи на авторите им.

Редакцията си запазва правото за редактиране и съкращаване на получените текстове.

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”