ПРИКАЗКА ЗА ТЪЖНАТА ПРИНЦЕСА
И ПТИЧЕТО-ВЪПРОСКО
Имало едно време една тъжна принцеса. Тя невинаги била такава. Преди била щастлива и весела, живеела в прекрасен дворец в слънчевата страна Безгрижландия, заедно с цялото си щастливо кралско семейство. Но това било много отдавна (като в приказките).
Сега (вече не толкова отдавна и изобщо не като в приказките) принцесата от много дълго време била тъжна, защото преди много години я отвлякъл злият магьосник Проблемус и я затворил във висока кула, от която нямало изход. Всички нейни коридори имали формата на спираловидна охлювена черупка и винаги водели все по-надълбоко във вътрешността на кулата. Принцесата не знаела защо я е сполетяла такава съдба, опитвала се по различни начини да разбере и така да развали злата магия, но без успех. Плачела и молела магьосника да я пусне и да й позволи да се върне вкъщи, до слънчевата Безгрижландия, но той само се смеел със злорадо задоволство, защото черпел най-голямо удоволствие от човешкото безсилие, с което подхранвал своята магическа сила. Каменната охлювена кула, в която била затворена принцесата, се издигала в средата на тъмната и безкрайна гора Стресолес, над която властвал жестокият Проблемус. До решетките на прозореца на нейната стая, намираща се на най-високия етаж, долитали шарени птички-безсилнички, а единственото занимание на принцесата било да ги храни с трохички хляб, които успявала да отдели от оскъдните дневни порции, с които я хранел Проблемус. Птичките-безсилнички били и единствените й приятели и единствената утеха, защото умеели да говорят с човешки глас и принцесата можела да разговаря с тях. Споделяла с тях своето отчаяние, своята тъга по красивата Безгрижландия, а те галели с крилца мокрото й от сълзи личице и пеели със своите сладки птичешки гласчета: "защо? защоооо?" или: "гор-ка-та, горкааата, горкааата принцеса! не заслужаваш такава съдба!" Понякога също й разказвали, че целият свят наоколо под владичеството на Проблемус е зъл и несправедлив, че не само тя страда в робството на злия магьосник и че явно така трябва да бъде, щом никой не може да надвие неговата мощ. Тези разговори с птичките-безсилнички носели на принцесата облекчение и временна радост, че някой се интересува от нея, но нощем пак плачела, тъгувайки за дома и изпитвайки съжаление към себе си и целия измъчен свят; отново се питала: защо именно на мен се случи това? - и отново безуспешно търсела отговор до зазоряване...
Сред ятото шарени птички-безсилнички на перваза се появило едно различно - сиво и невзрачно птиче, което никога не се присъединявало към птичешкия хор, ридаещ над принцесата, а само се взирало в нея зорко с умните си черни очички. На принцесата не й харесвало особено това птиче, то не било така красиво и дружелюбно като останалите, а освен това принцесата се чувствала малко засегната, че не й оказва състрадание, а неговият бдителен поглед я карал да се чувства малко неудобно - понякога й се струвало, че птичето очаква нещо от нея, а тя не може да разбере какво. Затова се опитвала да не му обръща внимание и продължавала да разговаря с останалите шарени птички. Така минавали дни, седмици и месеци, а всеки изминал ден носел все по-голямо безсилие и задълбочавал тъгата.
Един ден, по време на обикновен разговор с птичките-безсилнички, изпълнен с оплаквания, размишления върху въпроса „защо", сълзи и жал, принцесата извикала отчаяно: „кажете, какво да направя?!" Птичките-безсилнички зачуруликали в хор: „Нищо! Нищо-нищо! Нииищо!" - и отлетели, на перваза останало само мълчащото досега сиво птиче, както винаги зорко взирайки се в принцесата. А тя ядосана извикала: „Е, какво си ме зяпнало? И без това не можеш да ми помогнеш, птичко-безсилничко!?"
Сивата птичка, без да я изпуска от поглед, проговорила за първи път: „Не съм птичка-безсилница, а птиче-въпроско. Ти зададе въпрос и затова съм с теб."
Принцесата много се учудила: „Как така? Защо чак сега? Та нали от толкова години питам: защо?" Птичката отговорила: „Това не беше добър въпрос. Едва днес зададе правилния въпрос. Затова съм тук."
- Еми кажи ми тогава, какво мога да направя?! - извикала нетърпеливо принцесата.
- Аз не съм птичка-умничка. Аз съм само птиче-въпроско. Не мога да ти кажа какво да направиш, защото това го знаеш само ти самата. Само ти си специалист по твоя живот.
- Подиграваш ми се! - извикала принцесата. - Ако знаех, отдавна нямаше вече да съм тук! Защо изобщо ме закачаш, щом не искаш и не можеш да ми помогнеш? По-добре се махай!
- Искам да ти помогна - отвърнало спокойно птичето-въпроско. - И мога да го направя. Ако само поискаш сама да си помогнеш. Но какво ти знаеш за себе си? - попитало. - Знаеш ли коя си? Каква си? - подхвърлило на сбогуване и отлетяло, оставяйки принцесата възмутена, но и неволно заинтригувана.
Когато сивото птиче-въпроско изчезнало сред короните на високите дървета на Стресолес, принцесата, въпреки целия си гняв към него, започнала да размишлява над въпросите, които й задало. Когато на следващия ден ятото птички отново долетели при разсипаните трохи на перваза, с учудване забелязала, че обикновеното съжаление на птичките-безсилнички започва да я дразни, и през цялото време търсела с поглед малкото сиво птиче-въпроско. Когато срещнала бдителния поглед на черните му очички, извикала: „Знам много добре коя съм и каква съм! Аз съм принцеса, затворена от Проблемус в Стресолес, тъжна съм и безсилна."
Птичката поклатила сивата си главичка: „Какво още? - попитала. - Какво още знаеш за себе си? Какво виждаш в огледалото? Каква си в действителност? Каква си била и каква можеш да бъдеш?" И отлетяла, а принцесата без да обръща повече внимание на чуруликането на останалите птички, изтичала при старото, изтъркано огледало, което висяло в стаята, и започнала да се вглежда в едва видимото си отражение. Осъзнала, че отдавна не го е правила, защото гледката на собственото й тъжно, отслабнало лице, размазано върху матовата повърхност на огледалото, не била никак приятна. Сега, когато гледала своето отражение, отново започнала да размишлява върху въпросите на птичката. И изведнъж видяла в огледалото някогашната себе си - и си спомнила, че неви-наги е била тъжна и безсилна, и в главата й изникнал въпросът, дали би могла пак да стане такава като някога, и усетила бурно и силно желание това да се случи... Изведнъж учудено забелязала, че повърхността на огледалото станала като че ли по-прозрачна, а нейното отражение в него по-видимо, по-ясно и по-хубаво. Принцесата усетила, че няма търпение да нахрани птичките на следващия ден, I че трябва възможно по-скоро да поговори с птичето-въпроско, да го попита защо става така... Не! - спомни си неговите думи, че „защо" не е правилният въпрос, че трябва да се пита... момент, момент, за какво? Какво още? Какво още мога да видя в огледалото? Каква още съм? Какво още мога да направя?... Нови, изненадващи въпроси се въртели в главата й, а повърхността на огледалото сияела все повече, показвайки все по-ясно отражението на принцесата - все още млада, здрава въпреки измършяваването от робството и скръбта, с все по-смел и решителен поглед... И изведнъж разбрала, че започва да се променя начинът, по който самата тя се възприема, че се чувства малко по-малко безсилна, а благодарение на това силата на лошия магьосник става малко по-слаба, затова омагьосаното от него огледало вече не е толкова матово и тя може да види истинското си отражение...
От този момент всеки ден с нетърпение се взирала да види пти-чето-въпроско и всеки ден с все по-голяма надежда разговаряла с него, слушала въпросите му и се опитвала да намери техните отговори, дори ако в началото й се стрували неразбираеми, странни или глупави. С всеки изминал ден все повече я дразнело ятото птички-безсилнички, които я навестявали, все по-рядко и по-кратко разговаряла с тях, а дори започнала да ги прогонва, защото с постоянното си чуруликане и стенещи ридания й пречили да разговаря с птичето-въпроско. Ятото от своя страна ставало все по-малко, защото безсилничките не били доволни, че принцесата не им обръща внимание и все по-малко от тях долитали отново. А огледалото в стаята на принцесата напълно се избистрило - явно силата на Проблемус отслабвала постепенно все повече - тя виждала в него съвсем ясно не само собственото си отражение, но и всичко около себе си, в което след всеки разговор с птичето-въпроско се взирала все по-внимателно. Забелязвала все повече нови неща - и в самата себе си, и около себе си: забелязала, че чаршафът на леглото й е направен от дебело платно, което разрязано на ивици може да послужи за направянето на здрав шнур, че железният свещник в ъгъла на стаята има идеална форма, за да се превърне в стабилна котва, че наполовина празната чаша на масата е всъщност наполовина пълна... И така нататък, и така нататък - всеки ден и всеки разговор с въпроско, и всеки задаван от него въпрос носели след себе си все по-нови открития.
