ОТВЪД ЧЕРНАТА СТЕНА
(НЕ Е ПРИКАЗКА)
Имало едно време... Не, наистина няма да е приказка. А само една забравена вече малко истина, която отново изплува на повърхността на моето съзнание под влиянието на разкази и преживявания на пациентите ми от терапевтична група, която водя вече над 12 години.
Имало едно време едно момиче, застанало насред пътя пред една черна стена...
Едно време, преди много години, в самото начало на трезвения ми път, по време на терапия в Дневно отделение, нашата терапевтка беше помолила цялата ни група (бяхме десет човека) да легнем удобно със затворени очи и слушайки пусната от нея красива, спокойна музика, да си представим своя бъдещ трезвен живот. После всеки от нас разказваше какво е „видял".
Много приятна задача, нали...
И много красиви бяха тези видяни картинки: слънчеви горски поляни, радостни танцуващи деца, спокойни, просторни плажове и спокойни собствени къщи, любими и щастливи близки хора, намерена истинска любов, удовлетворителна работа и пълноценни, светли дни...
Слушах всичко това, чакайки реда си... Изпълнена с ужас!...
Защото аз, единствена от нас десетима, не успях да видя нищо!
Нищо, освен черното пред очите. Освен една черна стена. Не тъмнина, а точно черна стена. Знаех, че отвъд тази стена има НЕЩО, че ТРЯБВА да има нещо там - но за нищо на света не можех да го видя, да си го представя, тази черна стена беше непреодолимо препятствие за ума ми.
Откакто се помня, от най-ранното ми детство, никога не съм имала никакви проблеми с въображението, с фантазирането, затова още повече ме потресе тази неочаквана немощ. Веднага се появиха и черните като тази стена мисли: явно аз нещо не съм наред! Всички виждат нещо, само аз не съм в състояние да зърна макар и далечна сянка на бъдещата си трезвост - значи явно съм обречена да остана от тази страна на Черната Стена, сигурно съм обречена да пия и да се запия, сигурно няма да се справя на терапията, сигурно за нищо не ме бива, няма да успея да възстановя живота си от тези жалки развалини, които са останали от него след последните ми алкохолни години...
Странно е, че изобщо не помня по-нататъшното протичане на тези занятия, не помня как съм изказала всичко това, нито каква обратна информация съм получила от групата и от те-рапевтката. Явно каквато и да е била, не е успяла да ми вдъхне надежда, защото в мен остана само споменът за този ужас, за отчайващото чувство за безнадеждност и безсилие, за горчивото убеждение, че отново се оказах „не такава", различна, по-лоша или по-слаба. Явно това изживяване беше толкова силно, че то изцяло предопредели не само спомена ми, но и самото изживяване на тази ситуация - вероятно тогава не съм била в състояние да чуя нищо...
Но тогавашният ми страх от пропиване и неиз-1 бежните му последици беше явно още по-голям, защото някак си, с мъка и стиснати зъби, изтраях онези 24 часа. И следващите. И поредните. С малки крачки измервах поредните дни и седмици, придружавана през цялото време от потискащото убеждение, че от истинския живот и истинската трезвост ме отделя тази черна стена, а аз пребивавам в някакво временно пространство, упорито хващайки всяка поредна трезвена минута, отчаяно и безрезултатно опитвайки се да наваксам загубеното време - вкъщи, на работа, в ученето...
Сигурно нямаше да ми стигне това упорство, ако не бяха Хората до мен, които ме поддържаха, а когато трябваше - подлагаха огледало, понякога с много неудобна за мен гледка, която се стараех колкото се може по-бързо да променя. Тези Хора, за които си струваше да се старая - защото за самата себе си тогава все още не си струваше да го правя, все още твърде силно беше чувството ми за вина, срам, злоба.
И така неусетно, ден след ден, в потискащата сянка на черната стена мина първата година, започна да тече втора. И внезапно, един летен ден се огледах наоколо и видях... една слънчева горска поляна, едно засмяно танцуващо дете, любимия близък Човек, а в очите му себе си - такава, за която си струва... Изведнъж в съзнанието ми изплува и картина на собствения Дом, истински, не въображаем дом, който чака нашето завръщане. С изумление осъзнах, че черната стена е изчезнала, че отдавна съм от другата страна, само че досега не съм го забелязала...
А може би никога не я е имало, може би тя е съществувала само в главата ми, в моя страх и чувство за вина...
Изведнъж видях, че не само съм Отвъд Черната Стена, но също така имам всичко онова, което тогава на терапията моите колеги си проектираха във въображението, това, за което толкова много им завиждах. Че с това мъчно и бавно пристъпване, стъпка по стъпка все пак стигнах Тук. Че успях. Че си струваше.
Продължавам да съм Тук, вече много години, непрекъснато със същото учудване и възхищение - от всяко проблясване на слънчеви лъчи през листата, от всяко мехурче на дъжда във всяка локва, от чудото на всеки пореден трезвен ден.
На тези, които още не вярват, които още изпитват чувство на немощ и безсилие пред своята черна (или каквато и да е) стена, искам да кажа, че това, което в началото на този път не можем и да си представим, е реално и възможно. Че бавно, ден след ден, стъпка по стъпка е възможно да изградим всичко, за което и не смеехме да мечтаем.
Стига да искам, но наистина да искам.
И това свое истинско искане да превъплъщавам в ежедневно, бавно и невзрачно, но безспирно действие.
И всеки ден да започвам поредните 24 часа с припомняне кой съм, с оглеждане накъде вървя и къде се намирам на този път.
И да вървя.
Стъпка по стъпка. Ден след ден.
Тогава никакви черни стени на страховете не са в състояние да ми попречат.
На моята група - с благодарност, за сбогом.
Пожелавам ви - и на себе си! - нови срещи на общия ни път Отвъд Черната Стена.
Аня
