Можем да се научим да постигаме душевен мир. По време на терапия трябва да насочваме човека именно в тази посока. Вътрешната хармония е сбор от емоционални усещания, в който доминират добрите чувства: обич, приятелство - и предимно - благодарност. Благодарността трябва да се практикува, тоест да я събуждаме в нас по отношение на хора и случки, от които можем да черпим Добро и Красота. Поетично ли звучи? Еми да, благодарността принадлежи към Висшите Чувства - още в самото наименование става въпрос за нещо възвишено, което взима връх над удоволствието. С висшите чувства е като с класическата музика - ако човек не се научи да слуша такава музика, няма да умее да я възприеме. Репертоарът от възвишени чувства е достъпен за всеки умствено здрав човек. И именно те гарантират - почти без изключение - добър живот.

     - От какво да започнем тренирането на благодарност?

     - Най-малкото от съставянето на списък от нещата, за които можем да бъдем благодарни - на някого, на съдбата, на Бог, на самите себе си. Можем и да се опитаме да погледнем по друг начин на човека, който ни е наранил. Например ако съпругът е изневерил, жена му разбира се може да сметне, че това не се вмества в нейната ценностна система, и да реши да го напусне. Ако това обаче не е осъществимо - например не може да се отрече връзката или част от живота, какво да се прави тогава? Как трябва тази жена да се справи с неприязънта си към мъжа, който е нарушил нейните нужди или приетите правила?

     Трябва да погледнем човека, който ни е наранил, и да си припомним добрите неща, свързани с него. Има ли нещо, за което можем да сме му благодарни? Не става въпрос за това, да отхвърлим обидата или гнева, а да потърсим пътя към опрощението.

     Но вижте, това, което казвам, може да звучи скучно. Та нали повечето хора, когато се чудят как да живеят по-добре, предпочитат да планират какво да купят, къде да заминат, какво да постигнат ...

     - Кратки пътища?

     - Ама дали ще стигнем по-бързо? Защото ако мисля, че къща с басейн или ягуар в гаража ще ме направи щастлив - е, това тепърва е дълго разстояние! Още повече, че можем да не го доживеем...

     - Някои обаче мислят, че ще намерят добрия живот в чужбина.

     - Емиграцията е важен показател за чувството на щастие. Оказва се, че най-удовлетворени от живота са скандинавските народи - исландците или датчаните. Емиграцията сред тях се поддържа почти на нулево ниво.

     Полша е от страните, които са напускани от най-голям брой хора. Колко силно трябва да е чувството за неудовлетвореност, щом искаме да избягаме от мястото, където са нашите корени, детски спомени, семейство!

     - Понякога напускаме страната, за да имаме работа, която ще ни позволи да живеем без страх, че няма да можем да си изплащаме банковия заем.

     - Вероятно най-често става дума за гурбетчийство. Но пък Полша не е сред най-бедните страни. Много хора асоциират щастието с материалните блага. Не е ли това парадокс? Говорим за страна, в която уж повече от 90 процента от хората живеят според католическия модел. Цялата Библия ни насочва към духовните ценности, изповядваме култа на светци, които водят аскетичен живот... И ето че хората, които принадлежат към този религиозен ред, емигрират, защото искат да имат кола.

     Същевременно в Дания - тоест според изследванията в една от щастливите страни - почти всички карат колело. Там регистрирането на автомобил струва повече от самия автомобил и затова има малко коли, на практика няма задръствания, но пък има чист въздух. Датчаните са се погрижили и за добре функционираща социална система, благодарение на което имат по-голямо чувство за сигурност. Нищо чудно, че не им се емигрира.

     - Как тогава да намерим пътя към добрия живот?

     - Хората все по-често търсят помощ при терапевти и лекари. Имат страшни претенции към съдбата, а понякога и персонално насочени - към родителите или партньорите. Смятат, че ако тези хора ги нямаше, щяха да си живеят по-добре. Понякога, за съжаление, са прави.

     Не съществува един модел на добър живот. Това, което аз смятам за добър живот, вероятно за много хора би било неприемливо. Всеки се учи да живее от дете в своя дом. Аз имах много жизнерадостна майка. Винаги съм искала да приличам на нея. Мисля, че с напредването на възрастта все повече успявам. Ако някой ме обиди - какво да се прави, не съм на три години, знам, че има такива хора и те просто трябва да се избягват. Лошите неща се случват, но не си заслужава да се връщаме към тях. Във всеки случай те не са съдържанието на живота ни.

     Това е нагласа, която не позволява да бъдем жертва - на други хора, случки или на собствените ограничения. Много хора обаче обичат да са жертви.

     - Защото това не изисква усилие?

     - Такава нагласа е при нас често възхвалявана. Може би това, че е по-добре да бъдеш жертва, а не смелчага, произтича от нашия масов католицизъм, в който страданието се смята за някакъв специален дар. Освен това, ако си жертва, всички ги е жал за теб и ти обръщат внимание. А като си смелчага, дразниш останалите, предизвикваш завист, някои дори говорят лошо за тебе.

     Участвам активно във феминистично движение и се нервирам, когато чувам мнения, че заемащите управителни места в бизнеса жени губят своята женственост. Женствеността не означава много мила усмивка и вечно отстъпване. Женствеността се крие в умението да се справяме с живота, да правим много неща наведнъж и да намираме решения. На решителната жена все още се гледа с лошо око. Стереотипите ни пречат в справедливото оценяване на хората. А за съжаление културата ни в Полша е пропита от стереотипи.

     - Нейната противоположност е култура, базираща на толерантността. Вие някога споменахте, че майка ви ви е научила, че толерантността е най-висшата ценност.

     - За мен това е мярка за човещина и цивилизованост. От друга страна липсата на толерантност е един от елементите на изостаналостта и провинционализма. Специфичното психологическо тесногръдие ограничава възможността и пространството за живот. Произтича от дълбоко закоренен страх и недоверие. Който няма препратка към по-широка перспектива, не знае много за света и не го разбира, страхува се от всичко, което излиза извън неговите собствени граници. И в зависимост от темперамента отхвърля всяко различие или се бори с него. Който усеща страх, той подсъзнателно търси „врага". Някои нетолерантни хора само клатят глава и се обръщат на другата страна. Но се намират и такива, които хвърлят камъни.

     Наскоро моя позната, след прекарана контузия на гръбначния стълб, пазарувала и помолила един млад мъж да й сложи стек вода в количката. Знаете ли какво й отговорил? - „Не помагам на стари лелки".

     И я подминал със своето гадже. Ужасно, нали? Трудно е дори да се каже дали става въпрос за нетолерантност, възрастова дискриминация или обикновена простащина.

     - Как да променяме такова отношение?

     - Не е вярно, че сме ужасни и не можем да направим нищо по въпроса. Просто имаме голям дефицит в сферата на учене на толерантност, която се състои от такива неща, като емпатия, солидарност, взаимно уважение и обикновено сътрудничество между хората.