Прочетено в нет@

 

КАК УМИРА АЛКОХОЛИКЪТ

 

     Защо не мога да гледам равнодушно как тийнейджъри вървят по ули­ците с бутилки бира и пият, където сварят? Защо ми се повръща от рекла­мата, в която мъжете знаели защо и страстта е на кристали? Защо ми се иска за тези реклами и рекламодатели да има втори Нюрнбергски процес, на който като свидетели да бъдат призовани стотици, стотици хиляди, ми­лиони мъртъвци – тези, които бавно и мъчително са умирали от алкохоли­зъм? Точно така – бавно и мъчително.

     Защо толкова се измъчвам, когато чета постове на алкохолици, които все още страдат, и аз не мога да помогна на всички, а така искам? Защото аз самата съм алкохолик.

     И наблюдавайки как загива друг, аз виждам в него себе си – как и аз съм загивала точно по същия начин, когато съм пиела. И най-верните ми хора са били готови да пожертват всичко, дори собствения си живот само да стане чудо и да ме избавят от страшната болест. Чудото стана. Сега съм възстановяващ се алкохолик, който ще се възстановява цял живот. За мен, възстановяващия се алкохолик, болестта ми се оказа щастие. Благодарение на алкохолизма си, с помощта на програмата “12 стъпки”, аз станах нов човек.

     Много се страхувах да се разделя с алкохола, не вярвах, че може да се живее без него. Животът без алкохол ми се струваше празен и скучен. Че животът с алкохол е непрекъснато чувство за срам и безкрайни загуби, аз не исках да призная, пък и не се налагаше. Та нали всичките ми приятели, без изключение, също бяха алкохолици. А когато се орезилвах пред чужди хора, просто се опитвах да не ги срещна втори път или предварително заемах агресивен вид, или се превръщах в пухкаво нещастно същество, което е толкова лесно да обидиш за цял живот само с една нетактична дума...

     А че алкохолизмът е страшна болест, с мирис на загнили черва, епилепсия, тремор, оток на лицето и прочие прелести, които очакват всички алкохолици, без изключение, аз въобще и не се замислях. Ако само можехме да видим бъдещето си! Ако това младо момиче, което днес се крие от обидите и комплекса си за непълноценност във виното и бирата, можеше да види какво ще се случи с нея след десетина, двайсет години... Ако тя можеше само да разпознае себе си в опърпаното същество, приличащо на жена, въргалящо се по пода на гарата, потънало в собствената си урина, а от вонята й се разбягват дори плъховете...

     Ако този младеж, който преди време пиеше само на празник, а сега, понеже не е добре да се цепи от колектива, поне веднъж в седмицата се напива като казак с колегите на нечий рожден ден, ако той знаеше, че след 20-30 години ще виси безжизнен с изплезен език и алкохолна примка на шията си и ще изплаши до смърт изнурената от мъката си майка...

     Ако тази неотразима интелектуалка, която не пропуска коктейл след културно събитие, може да получи филм за себе си от бъдещето... Оглупяла до деменция, с огромни бели петна в съзнанието, с треперещи разливащи всичко ръце, с точещата се от устата лига и епилиптични пристъпи, получени и развиващи се на почвата на прогресиращия алкохолизъм... При нея никой отдавна не идва, защото му е гадно, от нея се стряскат играещите вън деца. Тя вони и има въшки!...

     Тези хора биха побягнали от алкохола като от чума. Като от страшно бедствие, което вече ги застига…

     Но такива филми няма!

     И човек пие. Отначало “като всички” – един ден на работа, един ден у дома – да се отпусне от стреса, да се напие до забрава с приятели и да се освини в компанията на себеподобни, търсещи утеха и спасение в чашката. И тези “почерпки” се разказват като забавни истории в компанията. “Вчера така се напих, нищо не помня, бил съм повръщал в салатата на масата, такъв смях падна!” Колко подобни истории от собствения си живот можете да разкажете? Ако са повече от две – вие сте алкохолик. Но засега ви е смешно, веселите се. И приятелите ви се забавляват. Нали и те пият като вас. Юнашки. Весело ви е! И това е правилно. Защото сте алкохолик. Даже ако не се напикавате в гащите и не се търкаляте в канавката. Но всичко ви предстои. Защото щом с вас се случват подобни гнусни истории, над които сега се смеете от сърце, то е защото нямате друг изход освен да поднесете тази мерзост като забавен виц. В противен случай ще ви се наложи да видите реално в какво болестта е превърнала живота ви.

     Но вие не искате да видите това. Вие упорито не искате да видите, че

сте болен, че вече сте болен и че животът ви бавно, но безвъзвратно се превръща в кошмар. Вие се успокоявате, че всички пият много, че имате още много време, че не сте го закъсали чак толкова, както някои… Панически се страхувате да останете без своите алкохолизирани приятели. Лъжете децата си, че трябва да ви жалят, и те ви съжаляват… Лъжат по телефона, че сте болни, когато се търкаляте в собствената си повръщня. Носят ви бира, за да ви минел махмурлукът – за да не умрете от натравяне, защото така ви тресе, че децата ви се страхуват за живота ви. Често се прибирате пиян – жалко, човекоподобно същество с празно изражение на лицето. Обяснявате на децата си колко е лошо да се пие – лъжете ги, че вие пиете малко. И вашето “малко”, което те наблюдават всеки ден, започват да възприемат като норма… По-късно децата ви ще се научат да ви презират и да се срамуват от вас. Това време неизбежно идва – нито един алкохолик не е избегнал презрението и срама на децата си. А още по-късно децата ви ще се омъжат или оженят за алкохолици като вас, защото вие сте заложили схемата, от която няма измъкване... И в един момент децата ви също ще започнат тихичко да си сучат – бавно и незабележимо, превръщайки живота си в това, в което вие така “успешно” сте превръщали вашия живот – година след година пред очите им.

     Но вие винаги ще намерите оправдание. Спокойно затваряте очи пред истината, чуждата болка, даже ако е на собствените ви деца, ако тази болка и тази истина ви пречат да продължавате да пиете.

     След известно количество години – при някои по-рано, при други по-късно – ръцете ви ще започнат да треперят. После онзи много характерен оток – викат му алкохолен. Бирен корем. Изтъняващи крака. Кожата започва да излъчва чрез порите си онзи характерен “аромат” на повръщано и вкиснато. Всички тези признаци са неизбежни. И вие безусловно ще ги придобиете. Ще са ваши. Защото алкохолизмът умее да чака. И защото красив алкохолизъм не съществува.

     Възможно е горните редове да ви постреснат и даже да спрете да пиете за известно време. Но няма да поискате да промените нищо в себе си. Оставате си предишният човек със същия набор от качества, които са ви довели при алкохолизма. Може и да спрете да пиете, но вътрешно оставате същият. Ето защо след известно време отново ще се върнете към алкохола.
      В един прекрасен ден ще чуете за програмата “12 стъпки” и даже може би ще отидете на сбирка и ще се запознаете с възстановяващи се алкохолици, на които програмата помага реално не само да останат трезви, но да бъдат спокойни и даже щастливи. Без всякакъв есперал и кодировки. Ще се заинтересувате от програмата, но в момента, в който ви кажат, че програмата е основана на безпощадна честност към самия себе си, че в името на избавлението от алкохола ще трябва щателно да преразгледате целия си духовен багаж и да започнете да работите над вътрешните си недостатъци – вие ще се усмихнете снизходително и презрително ще се отскубнете от програмата. Защото безпощадната истина за вас самия – това е единственото, което е в състояние да ви накара да бягате от алкохола като от чума. Но точно от това се страхувате. Та нали вие не случайно сте станали алкохолик – вашите вътрешни качества са позволили това да се случи! А пък изведнъж ви предлагат да ги преосмислите... Духовната ви леност ви е направила алкохолик – програмата ви предлага да се избавите от духовната леност! Ще ви обяснят, че нямате друг изход освен безмилостната честност. Че или започвате да се променяте, или ще умрете. И ще умрете не красиво както по филмите, а гнусно, като всички алкохолици.

     Но вие няма да повярвате…

      Ще минат още няколко годинки. Или даже няколко десетки години. Ще ви застигне задължителното за всеки алкохолик разпадане на нервната система. Да, да, задължително, вие не сте изключение. Не се надявайте, че ще го избегнете някак си. Още никой не е успял да го прескочи, никой.


     Отдавна имате проблеми със съня. “Решавате” проблема като към конските си дневни дози алкохол добавяте и шепа успокоителни... Връхлитат ви често пристъпи на крайна агресивност или пък ревливост и отпуснатост... Все по-често ви идва мисълта за самоубийство... Приятелите ви умират един след друг, защото и те са алкохолици, а други вие нямате и не можете да имате. Другите са ви напуснали и си спомнят за живота с вас само като кошмарен сън. Тези смърти ви плашат и усилват депресията ви. Знаете, че ще сте следващият. Някъде дълбоко в душата ви започва да се заражда осъзнаването на истината – че вие ще умрете с тяхната смърт, че мозъкът ви няма да издържи безкрайните алкохолни атаки и вие ще полудеете. Ама истински. Ще се превърнете в зеленчук и ще живеете като растение.

     Близките ви (които са могли) отдавна са ви напуснали, а тези, които още не са, в душата си страстно мечтаят за това – вие го наричате “предателство”. Всъщност тези хора просто се опитват да спясат от вас собствения си живот, който вие им отнемахте година след година, безпощадно и пресметнато, изцоцвайки всички, които са ви обичали.

     Страхувате се да умрете сам, нали? Пък и животът с предани хора около вас ви е бил удобен. Тези бедни хора изобщо не са имали понятие, че прикривайки запоите ви и постоянно грижейки се за вас, са помагали на алкохолизма ви.

     За вашия алкохолизъм сте плащали не вие, а те – с парите, нервите и силите си… Вие сте кършили живота, здравето и чувствата им, като само сте се молили да са живи и здрави, за да ви осигуряват и за в бъдеще алкохолния комфорт, нагърбвайки се с решението на всичките ваши проблеми. А когато някой от тези хора е събрал смелост да си тръгне, вие сте дърпали най-тънката струна, използвайки чувството им за вина към вашата орис. Ридали сте и сте се клели в любов, въздействайки на тяхната състрадателност; стряскали сте ги с “откровението”, че ако си тръгнат, ще се самоубиете. И те са оставали – та нали толкова не искат да ви причинят болка! И отново вкарвате близките в порочния кръг...Те ви хранят, купуват ви вещи (вие отдавна пропивате всеки заработен лев), чистят дома ви, отмиват повръщаното, ходят да ви прибират от незнам си къде при първо ваше позвъняване, не спят нощем, викат ви “бърза помощ”, тичат да ви купят бира, когато сте в абстиненция, и пак, и отново ви крият от началството и от децата ви. Техният живот отдавна е ад. Те са също болни – съзависими.

     И все пак приятелите ви ви наричат добър, чувствителен и отзивчив човек. Някога те са били прави – някога наистина може и да сте били такъв човек. Но алкохолизмът е болест на душата. А болната душа не може да се отличава със здрави характеристики. Вие – добър? След като цинично и безжалостно използвате всички, които ви обичат? Защото само те позволяват това издевателство над тях, над нервите и живота им. Вие никога не ги съжалихте. Жал ви беше само за вас самия.

     Съвсем внезапно един ден или нощ ще започнете да бълнувате неконтролируемо. Ще ви разкажат за този факт странични хора, изплашени от внезапното ви бърборене. Но вие, както винаги, няма да им повярвате. Чуждите думи отново ще останат за вас празен звук. Може да предизвикат само известен срам от чужди хора (не е хубаво, че са ви чули как бълнувате). Макар че вие вече не сте в състояние да скриете алкохолизма си – напивате се навсякъде и пред всички. Няма нищо! Веднага ще измислите някоя жална история, за да отвлечете вниманието на свидетелите на бълнуването ви от истината за вас. Вие сте виртуозен лъжец – особено що се отнася до всичко, което е свързано с истината за вашето пиене.

     На сутринта не помните срамните случки, в които ви хвърля вашата болест – това прекрасно ви спасява от срама. А свидетелите на позора ви обикновено мълчат или ви приподнасят вашите мерзости в по-лек вариант – защото са тактични. Това означава, че картината на вашето падение, мащабите, с които се разпада личността и тялото ви отново са благополучно замъглени.

    

     Не сте виновен, че сте болен, но сте виновен, че не се лекувате.

Но вие не знаете тази истина! И не искате да я знаете. Не искате да се лекувате. Искате само едно – да пиете. И продължавате да го правите... И ето вече пиете от сутрин до вечер по малко, по малко – отначало по една чашка на час, после по една трета, изпадайки в полубълнуване-полусън. Ще седите на масата с клюмнала глава над недопитата чашка с проточена лига от устата и вече подмокрен от неконтролируемото изпускане. Очите ви ще са затворени – някой ще си помисли, че спите, но това не е така. Всъщност нервната ви система е полузаключена, мозъкът ви се намира в опасно състояние на свръхдозирана наркоза (алкохолът постоянно ане­стезира мозъка ви; когато пиете, той винаги работи на полуобороти, но вие не забелязвате това). И първите симптоми са се появили много, много от­давна – помните ли първите си бели петна в паметта, когато сутринта след запой не помните нищо? Разказвали са ви как вчера изведнъж сте се “отце­пили”. Беше ви смешно да слушате това, нали? Тогава нямаше как дори и да подозирате (не го знаете и сега), че докато “спите” с муцуна в салатата, вие сте по-близо до смъртта от всякога. Защото не сте заспали внезапно. Системата ви за аварийна безопасност се е включила. За да не може болният ви мозък да реши да вкара в организма още литри алкохол, които биха убили системата моментално.

 

     Оттогава са минали години. И вашето съзнание се заключва вече по­стоянно и след приемането на 15 гр. алкохол. Клюмате над чашката почти в полусъзнание. Периодически виете и стенете. Лигите ви текат от беззъбата ви уста (загубили сте повечето си зъби още преди 20 г.) и се точат на дълги отвратителни ленти... Пикочният ви мехур се празни произволно. След 15 минути ще се съвземете малко и отново ще отпиете една глътка... И така през целия ден. И на следващия.

 

     Това е вашият живот. Това е истинският живот на алкохолика.

     Когато за малко излезете от запой, ще се кълнете, че повече никога няма да пиете. Ще ви е срам до смърт, че сте се напикали, че някой ви е видял. За много други неща ще ви бъде мъчително срамно – това е вашият живот. Ще се спрете за известно време. А после тъгата по алкохола – непреодолимата “тяга” ще ви настигне отново. И отново ще точите лиги над чашката. Но никога не е късно да започнете лечение. Трудно е, да, защото съзнанието ви на практика отсъства, но все пак не е невъзможно и никога не е късно. Но вие няма да направите усилието…

     Започва заекването. После първият пристъп на епилепсия. Той ще ви уплаши. Ще идете при нарколог – да си зашиете есперал или да се коди­рате. След няколко дни, седмици, месеца или отново ще се върнете при нарколога да ви махне есперала, или да ви разкодира. Възможно е желанието за пиене да е непреодолимо и вие да се напиете под заплахата от смърт и въпреки нея. Ако ви провърви – ще умрете (приятелят ми пи с есперал, зашит в себе си, и уж на пръв поглед всичко се размина, той пиеше и се шегуваше и се радваше на връщането си към алкохола, а на сутринта почина). Ако не ви провърви – ще продължите да гниете...

     Ще започнете да пиете всичко, каквото можете. Ще търсите “другари” по чашка около кварталните капанчета, които от жал може и да ви налеят едно малко. Ще крънкате от съседите глътка алкохол, за да спрете треперенeто и треската. Те ще се гнусят от вас, но по това време вече ще ви е все едно.

     А след това ще умрете.