НАПРАВО ОТ СБИРКАТА...
АА - българска:
... И ЗА ТОВА A3 СЪМ ОТГОВОРНА
Когато бях на шест месеца ремисия, се случи нещо забележително в моето трезвеене.
Беше четвъртък, денят на сбирката на АА. Тогава се събирахме един ден в седмицата. Чувствах се прекрасно през тези шест месеца, имаше равновесие и покой в живота ми. Онзи четвъртък си лежах на дивана в дома на приятеля ми. Беше ми уютно, отпуснато, комфортно и мързеливо. Трябваше вече да се приготвям и да тръгвам на сбирка. Мързеше ме.
Приятелят ми попита какво ли ще стане, ако днес не отида, задължително ли е? Казах, че не е задължително и че никой няма да ми държи сметка. Ако искам, мога да отида, ако искам - мога да остана до продължим да си бърборим, да гледаме някакъв филм. Все търча нанякъде, все нещо върша. Освен че съм алкохоличка, съм и работохоличка. И в тази посока нещичко бях постигнала. Бях почнала да се научавам да почивам. Да се отпускам и да си давам право на почивка, да не се чувствам вечно подгонена от някакви задачи, които аз самата си ги поставям. Моментът беше именно такъв. Почивах си отпусната и мислите ми се рееха спокойно и безгрижно. Представях си как К. отива и отключва помещението, което използвахме за сбирки и в следващия момент си го представих на легло, с инфаркт или нещо такова. Картината се промени и видях как Ж. отива и отключва помещението, след което я видях блъсната от кола и потрошена, лежаща безпомощно в линейка към болницата. След това си представих как Е. отключва помещението за сбирки и тук картината се промени и видях как по спешност е в провинцията и няма възможност да бъде на това място. И тук точно се случи онова, което коренно промени усещането ми за АА и неговото място в живота ми. Видях себе си как тичам запъхтяна към мястото за сбирки, за да отключа. Нещо ме прободе в гърдите. Усетих, че A3 съм АА, че съм една съществена част от организма на АА и ако мен ме няма, той не би могъл да функционира пълноценно.
Това изживяване беше най-големият ми подарък свише, който съществено подпомага моето трезвеене. До този момент имах усещането, че отивам на място, където някой ме посреща, има грижата да бъде там и отговорността за това, което става там. Нещо като да си гост и друг да е длъжен да те посрещне както трябва и да се погрижи за доброто ти самочувствие на това място.
Мисля, че този момент беше стъпка към зрелостта — към това да се чувствам отговорна за участието си в общността, да се чувствам равно правна единица към цялото, и от това зависи напредъка на всички, израстването на всички и израстването на групата.
До този момент имах усещането, че взимам, че получавам и че това ми се полага. От този момент имам усещането на даването и така се завъртя колелото на взимането и даването, което е процес на зареждане.
Осем години вече се старая да не пропускам сбирка и усещам как присъствието ми подпомага другите и как винаги има какво да отнеса със себе си. Това е богатството, с което храня съществото си, за да се справям в критични ситуации и да успявам да оцелявам. Това е благословия, за която съм благодарна на Висшата сила и която пожелавам на всеки от сърце.
С.Б.
