ХОРАТА ПИШАТ СТИХОВЕ.

"ПРИКАЗКА!" 

Една хлебарка мечтае отчаяно...

за разнообразие.

Една хлебарка е отегчена...

от всички хлебарки,

дори от тези със лъскави люспички.

Омръзнало й е от черните й  краченца,

от трохичките вече изстинал хляб,

от капаните,

от тебешира...

може би най — вече

от този ежедневен, перманентен

RAID!

Тя не издържа:

"Ще отида в 8.00 в кухнята!

Нека ме видят!

Нека разберат най-после,че и аз сум тук!

Шибаните копелета ще смачкат тялото ми,

а с него и скапаната болка!"

Събира смелост.

Решава.

Тръгва.

8.00.

Писък.

ЧЕХЪЛ!

8.01

Хлебарка размазана на теракота.

"Уууу че гадно!!

Скъпи изхвърли го в тоалетната!

Mo ля те!!"

Всички хлебарки отиват в рая.

"Всички ли?"

Да миличка всички.

"А там?"

ПРИНЦ!

Естествено на бял кон,

естествено умен,красив,нежен,мил,грижовен...

„Тя е вече ПРИНЦЕСА!"

Красива принцеса с мирис на raid,

с няколко тебеширени петна по розовата си рокля,

с все още влажни къдрици...

 

ЗАРАЗА

Имам...

Запек.

Сериозен, опасен, страшен.

Нямам въглен, нямам свещичка, нямам билково чайче.

ПОМОЩ!!!

Всички го забелязват. Абсолютен Запек!

У сещат го...

Чуват го...

Виждат го...

Крещят объркано:

КАЖИ НЕЩО!!!

А аз: ъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъ!

След това и те започват да се плашат...

"Дали Запекът ще е вечен?"

"Дали ние сме виновни?"

"Дали е заразно?!"

А аз се напъвам.

А аз се старая.

А аз изциклям поглед и...

НЕ МОГА!!!

Включвам всичките си сетива:

подушвам, зяпам, близвам, ослушвам се, опипвам тук и там...

само и само да изкарам нещичко,

съвсем малко, но от сърце и...

Ъ!!!

Опасявам се,

че всички ще се спасяват.

Разбирам ги...

Кой би понесъл тази запечена тишина отсреща?

Сбогом мили мои...

аз и Запекът ми

ще ви помахаме нежно и...безмълвно

ОПААА ! ! ! Трябваше да ви кажа:

при всеки инкубационният перид трае различно.

ОЧАКВАЙТЕ...

 


 

В МОЕТО ЪГЪЛЧЕ

Отново се превръщам в помиар.

Непогалено, грозно, мръсно

нищожество.

Моето ъгълче -

някак студено.

Моето ъгълче,

препикано хиляди пъти

(страх от нашественици),

не ме приютява.

Тичам

из кучешките си спомени.

Махам с опашка

скимтя

едновременно.

Помиарите

сме по-самотни от хората.

Умеем

да си играем само със

себеподобни.

Само тях душим с интерес

само с тях се лаем

пълноценно

само с тях намираме

кокалите.

На вас ви е лесно

Всичките:

къпани, напарфюмирали,

еднакви.

Ние - смърдим.

Смърдим на щастие

Смърдим на страх

Смърдим на любов

Цял живот си смърдим.

Ето защо...

препикавам отново

ъгълчето.

Може Някой да усети вонята,

може Някой да дойде...

Ще ме чеше по коремчето

ще махам със задна лапа

ще бъдем Щастливи.

 

Kamila Sołowiej